Category Archives: ТЕМИ, ПРОЕКТИ И СЪБИТИЯ

Какво им стана на тези хлапета?

Автор: Yasmin, 24 Август 2011

Photo by kylecoppinonlinejournalism.wordpress.com

Photo by kylecoppinonlinejournalism.wordpress.com

В понеделник 20-годишно момче загина на бул. „България”. Убиецът е на 22 г. и вегетира в болнично легло, без особени надежди да живее – прострелял се в главата. Причината за кървавата история е непълнолетно момиче, в което двамата били влюбени и не могли да си поделят.

Вчера на бул. „Ботевградско шосе” загина още един млад човек – на 12 ли, на 16 г. ли, не се задълбочих особено в случая – все дете е. Хлапе извадило нож, друго хлапе го наръгало и избягало. По сигнал на ватман полицията намерила трупа, както и убиецът, още с окървавени дрехи. Бил криминално проявен – кражби някакви си… На никой не му е пукало какви точно, сега се сетили да му обърнат внимание.

Това вчера и оня ден. Назад няма да връщам – там има бити учители, бебета, извадени очи, хвърлили се от осмия етаж 14-годишни зависими от хероина, самоубийства под влак заради любов, посинени от бой родители (заради това, че са осиновили побойниците си някога), обесени на лостове котки, ритани до смърт кучета. Насилие под всякаква форма. Днешните деца безспорно са много по-различни от тези преди десетилетия. По-комуникативни, по-умни може би, по-информирани, по-смели. И по-болни, и по-жестоки.

На първо място детето оформя своя модел на поведение в семейството си, попивайки от най-близките си. Затова и няма как дете с майка оперна певица и баща учител да не е различно от онова, чието единствено задължение е било да нахрани кокошките след полупроговарянето-полупромучаването на баща си „Аре беееее, кое време стана!” Средата е определяща за развитието на човека – отрасналият в спокойно семейство с любов, е по-малко склонен към агресия от онзи, с детство тип „Тати смята, че мама е нещо мръсно, довлечено от котката и затова я бие на почивки”.

Големите са отговорни за малките. Те трябва да видят кога детето бяга от училище, кога започва да лъже патологично, кога повръща след хранене, за кого е Ромео, за кого – Жулиета. Вярно, че родител не винаги се става по желание, но винаги трябва да е отговорно. Не знаеш ли кога хлапето плаче, на какво се смее, защо рисува само в червено или какви са тия деца, с които дори не иска да говори пред блока, не си участник в движението. И все по-встрани ще отиваш.

Родителите често „губят” децата си. Един познат не спря да вярва в сина си, докато малкият не остави апартаментът им на голи стени. Изнесе всичко и го продаде, за да си купува хероин – от черната техника, през маратонките и телефоните, та до мебелите накрая. Познатият ми е кротък, умен човек. Бачкаше всичко, което му попадне, за да издържа семейството си. По-рано изгуби престижната си работа, защото не можа да бъде отговорен за 120 човека, и едновременно с това да получава панически атаки през 2 часа. Панически атаки заради страха, че като се прибере, синът му ще е отрязал безименния пръст на майка си, за да вземе златния и пръстен. Този мой познат се опита – заеми за лечение с психиатри, в комуни, 24 часа обич и внимание вкъщи. Нищо. Случва се. И двамата вече ги няма – единият мъртъв, другият обречен да е жив по-дълго от сина си.

Не търся родителската вина. Само си спомням, че когато за първи път нарекох „идиот” мой съученик, даскалката по руски такава показалка ми перна през ръцете, че свитки ми излязоха. А баща ми после до 1 ч. през нощта ми изнасяше лекция на тема „Управление на конфликтите без обиди и бой”. Не толерирам и насилието над деца, било с показалки, или със скучни разговори. Но като че ли най-страшното насилие се ражда от липсата на разговори, на внимание, на спокойствие. Лесно е да осъдим децата и тийнейджърите, че са малоумни комплексари, които не четат, не учат, не се хранят здравословно, имат скапани ценности като бързи коли и руси жени. Лесно е и да се разкрещим на дъщерята, че си била пуснала в интернет нацупени снимки, гарнирани с дълбоко деколте. А защо не и на сина, който изпива бутилка водка по-бързо от руснак по време на запой. Ама защо едното дете търси внимание по този начин, а другото бяга от реалността с чашката, на кой му дреме. Нали трябва да се работи за пари, кога да тръгнем и да обичаме децата си?

От малки не ги виждаме. Вербалната агресия е прелюдия към физическата. Днес наричаш някого „идиот”, утре му шибваш два шамара, вдругиден го наръгваш с нож. Защо пък не? По информация от медиите понеделнишкият стрелец и жертвата му първо се обиждали по стените си във фейсбук, после се срещнали, и кой в кръв на булеварда, кой в кома в болницата…Класика. Възрастта не се снижава само за пушенето, пиенето и секса. И за проявите на насилие върви надолу. И не е нужно да чакаме хлапето да стане на 10, за да му обясним ,че кучето го боли като го ритат, а Мария плаче като я оскубят.

Няма оправдание от рода на „Не съм разбрал”, „Не съм видял”. Щом държавата е абдикирала от всичките си задължения, и единственото, което прави е да строи по 2 км магистрала за половин година, ние сме важните. Не се сещам за нещо, срещу което да няма превенция в нормалните страни – от рака на шийката на матката, та до шопинг пристрастяването. Е, тук пенсионерите ни умират от глад, безработните и ангажираните в сивата икономика заплашват да станат огромна армия, няк’ви милионери се правят, че правителството ги гони. А децата ни утвърждават силата си с агресия, различността си с алкохол, и красотата си с нови зъби и ботокс още на 20.

Трябва да се оглеждаме. Да видим тия хлапета харесват ли си уроците, злоупотребяват ли с алкохол (не става въпрос да им крещим за чаша бира), имат ли си компания приятелчета, с които се чувстват добре, обичат ли животните, подиграват ли се на детето с очилата в техния клас и обиждат ли циганчето в съседния, харесват ли външността си, избухливи ли са, състрадателни ли са. Не е необходимо да пребъркваме якетата им след училище, за да видим всичко това.

Медиите непрекъснато пишат за поредната Николета, за новата любов на поостарелите и поразведени вече Иван и Андрей. Слагат тези новини на първа страница. Не акцентират на материалите, в които психолог казва как днес ако мъчиш животно, утре убиваш човек.
Водещи новини на списания, вестници и телевизии са, че известна личност била починала след дълго боледуване, или в инцидент. Някъде между редовете е изгубено това, че се „почива” докато си спиш в леглото, а от злупотреба с алкохол или каране с 200 на мотора по магистралата се умира в зверски мъки.

Не са виновни родителите. В повечето случаи те просто се покриват като щрауси, защото им е адски трудно. Човешко е. Но в близките 150 г. нито Бойко Борисов, нито друг сторител на магистрали ще обърне внимание на децата ни. Затова ние ще трябва да спрем хлапетата да ритат кучета,
да карат с 200, и да говорят само, когато искат пари.
Другият вариант е да спрем да ги раждаме.

Публикувано на 24 Август 2011 в: http://chuime.bg/80-yasmin/18076-kakvo-im-stana-na-tiya-hlapeta.html

Училище за Родители

Активирайте линка, файла е PDF
УЧИЛИЩЕ ЗА РОДИТЕЛИ-разширено

M&D креатив студио

:)Ирзаботване на рекламни слайдове, презентации, И-нет профили в социални мрежи,
YouTube видеоканал,
креативни блог-страници (с безплатен домейн),
маркетингови стратегии за успешно позициониране в И-нет пространството.
Активирайте линка – файла е PDF
МD Креатив Студио

За коректността и плагиатството

Всички обичаме да четем хубави текстове,
да слушаме хубави песни, да гледаме красиви картини. Разбира се, не всички можем да бъдем
писатели, композитори, художници, артисти…
Но затова пък всички можем да споделяме хубавите неща, защото, когато полезното се споделя, то се увеличава.
Знаем, че нормалното, коректно публицистично поведение е – когато се представят материали те задължително да се цитират с автор и първоизточник на публикацията (най-малкото от уважителна гледна точка, а да не говорим, че е задължително по закона за авторското право)

Но на какво сме свидетели напоследък в социалните мрежи и цялото И-нет пространство:
ежедневни кражби на авторски материали, подменянето на заглавия, автори, разместване на текстове в публикации и всичко това за какво – за трупане на на една гола популярност…
Защото какво „геройство” е да копнеш /copy/ и да пейстнеш /paste/ един популярен авторски стих и да го представиш за свой?…. Каква е целта? Да генерираш трафик, ръкопляскания /like…
Но хората не са заблудени мухи,
все ще се намери някой да прочете някъде – кой е истинския автор…
Истината винаги излиза наяве – рано или късно.

Еднa полезна информация за сведение на “плагиатстващите;) – търсачката Google индексира по дата и място ПЪРВАТА публикация на даден автор и сайт. Всяка последваща промяна (или подмяна) на текста или авторството прави само лоша услуга на човека /или сайта/ с некоректно и плагиатстващо поведение.
Това трупа лош рейтинг на името на дадения човек или сайт и е факт, че все повече стават блокираните профили в И-нет за нарушаване на авторски права.
Филтрите за дублирано съдържание представляват алгоритми, създадени да сравняват всеки 2 страници и да търсят за дублирано съдържание. Когато алгоритъмът попадне на 2 или повече страници, които са с прекалено сходно съдържание, те просто поставят тази от тях, която идва от най-надеждния източник в основния си индекс, а всички други – в supplemental results (още наричани supplemental index).
Там попадат всички дублирани страници и най-общо той представлява “кошчето на Гугъл”.

Повечето от сайтовете следят страниците си за налични duplicate content и при системни нарушения е възможно да последва изпращане на Digital Millennium Copyright Act (DMCA) доклад за нарушение на авторските права до най-големите портали: Google, Yahoo, MSN и Facebook
Водещите компании, като Google, Facebook, YouTube, MSN, Twitter и др. ежедневно следят и анализират съдържанието в мрежата и не правят компромиси с некоректното публицистично поведение.

Познание-Бг благодари на всички, които коректно ползват нашите
авторски публикации ( според условията на ползване на Криейтив Комънс )
И пожелава на „плагиатстващите” скоро да влязат в клуба на коректните публицисти,
за да не допълват ;) списъка на блокирани или изтрити профили във Facebook,YouTube,Twitter и т.н

/ Авторско мнение ;)на редакторския екип на Познание-Бг /

“Малките истински неща”

Автор : Светлана Лажова,
из “Прочетох специално за вас”
по книгата “Правилата на живота. Житейски максими за всички поколения.”
с автор Хорас Джаксън Браун,
публикация: www.sibir.bg

Те бяха повече, но аз избрах само няколко, които на мен ми се видяха много важни.

Всеки ден прави комплимент

Помня татко, когато в нас идваха приятелки на майка на гости, как се държеше любезно с тях.
За всяка намираше добра дума, после ги оставяше да се наприказват. Веднъж каза на една грозничка жена: “Колко добре изглеждаш днес!” И аз после го попитах защо. „Ами ти не видя ли как тя засия от моя комплимент. Тя наистина стана хубава.” Запомних го. Та за мен татко беше най-умният, най-чаровният мъж на света. Може пък той да е чел книгата със съвети или просто така е бил възпитан, но аз го наследих.

Никога не казвай на някого, че изглежда уморен или потиснат.

Когато някой ме питаше: „Ти болна ли си, много си бледа?” на мен ми ставаше още по-зле. Затова, когато някоя приятелка и без това е притеснена от нещо, ще намеря думи, с които да я разведря, а не да я натоваря допълнително. Защото знам по себе си, колко малко му трябва на човек – две топли думи.

Използвай най-хубавите си прибори за хранене.

Цял живот спестяваме за… нова къща, за децата, трупаме вещи, нека има. А животът си отминава лека полека. Използваме старите си чаши и чинии, за да има като ни дойдат гости, нови сервизи. Бършем се със захабени, но чисти кърпи, а новите, нека молците им се радват в шкафа. Сега съм извадила всичко ново и го използвам, за да ни е хубаво, а след време… да сме живи и здрави. Аз ще си умра със старите чаши, пукнати или без дръжки, после моите деца може да изхвърлят новите ми чашчици, защото не им харесват или защото си имат по-хубави. И защо да ми пълнят шкафовете, те нали са за това – да се използват, а не да ме надживяват.

Пий шампанско без повод.

Още утре ще си отворя бутилка шампанско, ей така, защото е неделя, защото мъжът ми е до мен и защото… имам. И го пазя за Нова година, до тогава може да се развали или не, но ще си направя празник.

Използвай остроумието си да забавляваш хората, не да ги оскърбяваш.

То аз друго не правя. Мразя черния хумор или хора, които под формата на майтап настъпват други хора.

Свиркай си.

Нашият съсед, всеки път щом излезе от дома си, започва да си подсвирква. Чудя се дали се радва, че се маха от мърморещата си жена. Съседката ми пък, щом влезе в кухнята, започва да пее. Знам, че или готви или мие чинии. Аз пея под душа, действа разтоварващо.

Научи се да танцуваш.

Възхищавам се на хора, които могат да танцуват както народни, така и модерни танци. Музиката, танците са балсамче за душата и е сто пъти по-добре да попееш или потанцуваш, отколкото да седиш на масата и само да се оплакваш.

Отделяй време да помиришеш розите.

Докато чакаме на спирката, само поглеждаме дали идва нашето превозно средство и нервничим. Вместо да погледнем небето, хората, тревичките, дърветата. По-бързо няма да дойде рейсът ако нервничим, а през това време може да помечтаем. Откога не сме се заглеждали в звездното небе? А как миришеха розите? Няма време, ние бързаме. Рози, а – това бяха цветя. Откога не са ми подарявали? Утре ще си купя една, пак ей така за разкош.

Отбягвай песимистите.

И те са хора, но покрай мен не виреят. Мама ми казваше: „Не играй с този, той е лошо дете.” Ами на него може да му казват: „ Играй с нея, тя е добро дете.” Тогава какво?! Оптимизмът е заразен и песимистите бързичко преминават в нашата група, харесва им. Така че заразявайте ги с оптимизъм, нека им е!

Не бъди скъперник цял живот, за да оставиш пари на децата си.

Ти цял живот мизерстваш, а след теб децата ти дори могат да се скарат, че малко си им оставил. Остави им други ценности. А най-голямата ценност, че си им дал живот?! Може би трябва хем ти да живееш пълноценно, хем нещо да им оставиш в наследство.

Не предприемай нищо, когато си ядосан.

Както и брой до десет, когато си ядосан, но колко често го правим, а това е много ценен съвет. Особено вечер, когато сме се скарали с най-близките си хора. Мале, какви фантазии измисляме, а на сутринта… се срамуваме от себе си в повечето случаи. Затова, не бройте, а си спомнете нещо хубаво или помечтайте за нещо хубаво, пък утре, утре ще видим.

Да се научим да благодарим

Много е приятно, когато цял ден си висял на печката и поне един ти каже „благодаря” за вкусната вечеря. А някои хора заспиват гладни и без любов, затова да благодарим за всяко хубаво нещо, което ни се случва, хич не е лошо.

Обичай децата си такива, кавито са. Не каквито ти би искал да бъдат.

Та това са твоите деца и те са такива и заради теб. Нима ние всичко сме правили, което са искали нашите. Не харесваме тези, за които са се омъжили/оженили. Та нали ние няма да живеем с тях. Ако пък се разведат, им казваме: Нали те предупредих, ама като не слушаш. Е, нали това е техният живот, те трябва да си го изживеят, ние и да искаме, не можем вместо тях, а и не трябва. Щом толкова знаем, защо не сме осъществили нашите мечти, та ги вменяваме на децата си, та те си имат свои.

Обаждай се на майка си.

Това при мен е трудно изпълнимо, защото тя не ми дава шанс. Все тя ми звъни. Чак и се ядосвам, а пък на мен – моите деца, защото пък аз все ги търся. Верига. После техните деца и така. Майки, все се тревожат.

Ожени се по любов.

Не можеш да лягаш с пари и с тях не можеш да си говориш. Други неща – да, но само с пари не се живее. Когато имаш до себе си любим човек, с него можеш да преодоляваш и трудности, и за радостта са нужни поне двама.

Запиши на касетофон смеха на родителите си.

Записала съм на клипче мама как пее и когато се скараме… ? пускам записа от телефона и айде, кавгата спира и си сипваме, но не шампанско.

Пази се от завистта. Тя е източник на много беди.

По-добре се амбицирайте, постигнете нещо и вие, или просто се зарадвайте на чуждите успехи, вместо да завиждате. Защото на този човек и през ум не му минава, че вие се тровите заради него. Той си върви напред и нагоре, труди се и се радва на постигнатото, може би с много труд, а вие се изяждате и за какво?!

Научи се да слушаш. Понякога шансът чука много тихо на вратата.

Ако се научим да се изслушваме, ще настане такъв живот, но кога имаме време да слушаме глупостите на еди кой си. Я аз да седна пред компютъра. Там съм нещо, а вкъщи само ме хокат. Я да си гледат работата. И се отчуждаваме, по-лошо, ние не се познаваме, ама карай да върви. То като ни кацне пиленцето на рамото, ние го гоним, за да не ни изцапа дрехата, после се чудим защо на другите все им върви, а на нас – не.

Не пропускай случай да кажеш на някого, че го обичаш.

Поне в миговете, когато сте изпаднали в умиление. Приятно е да го чуеш, нищо че си го знаеш.

Не подценявай силата на думите – те заздравяват и изглаждат взаимоотношенията.

А дали се замисляме, че думите нараняват и оставят трайни рани. Или че могат да те накарат да летиш, или просто ги хвърляме ей така на вятъра, само за да си кажем нещо.

Когато ти направят комплимент, единственият задължителен отговор е искреното благодаря.

Трябва да се научим както да правим комплименти, така и да ги получаваме. Някой ми казва: Колко си хубава днес. И аз… Е, та вчера не бях ли?! Или: Абе, какви глупости ми говориш, толкова съм уморена? Вместо да се зарадваме на милите думи, ние караме хората да не повторят. И после, мен никой не ме харесва, защо ли?!

Не ги знаем тези неща ли?! Знаем ги, но дали ги спазваме. Ами, не. Те ще ми кажат на мен аз какво да правя, я. А в тези малки съвети има толкова мъдрост. Те са проверени с времето. Защо да не се възползваме от тях? И дано съм ви била полезна поне малко!

Нямаме време?!…

В градинката, отстрани близо до храма
стоеше сляп човек. Хората отминаваха бързо край него, едни спираха поглед за миг,
други като че ли не го забелязваха.
А човекът говореше, питаше нещо…
Тогава едно дете мина в този момент оттам и дочу гласа на слепеца:
– Може ли някой да ме заведе до храма, искам да вляза там. Близо ли съм?
– Да, вие сте до самия храм. Още малко напред и встрани и ще влезете – отговори му поредния бързащ минувач
– Можете ли да ми помогнете, да ме заведете?
– Не, много бързам. Нямам време. – отсече бързащия човек и отмина.
Тогава детето се приближи към слепия човек и му каза:
– Елате, аз ще ви заведа.
– Много благодаря! Хората казват: “Нямаме време”
А ако са на моето място?…
Знаете ли, колко лесно изтичат очи?…
Много благодаря, че ми помогнахте!…

/ Текст:Познание-Бг /

Познаваме ли детето си ?

/Автор Павел, митрополит на Сисанио/

Ако има нещо, на което всички сме били свидетели, то това е крахът на детското възпитание, който се дължи не на липса на желание у родителите (горко им, ако е така), а на факта, че много често нашите методи за възпитание показват нещо много трагично – а именно, че не познаваме кои са нашите деца, колкото и странно да звучи това. Думата „възпитание” идва от глагол, който означава водя. Актуалният въпрос е дали реално знаем къде искаме да отведем децата си, какви искаме да станат, дали имаме ясно разбиране и път. На практика възпитанието се оказва едно пътуване, но реално не натам, където искаме да ги отведем. Обичам много децата и повече от 30 години съм близо до тях и като свещенослужител, и като преподавател, и като директор на училище с много проблеми, като така имах възможността да общувам с децата, а и досега общувам с тях. Изпитвам особена радост, но и много голяма надежда, когато влизам в клас да говоря с децата – деца, които днес са считани за бунтари, неукротими, и оставам поразен и трогнат, когато виждам същите тези деца да внимават с вниманието на дете, на което разказваш приказка. Това показва тяхната жажда за истината, показва, че всъщност много пъти децата ни не знаят много важни неща, които всъщност искат да знаят. Винаги ще си спомням спонтанната реакция на една ученичка от гимназията, която вдигна ръка и каза:

– Отче, тия работи, които ни говорите, защо никой не ни ги казва?

Защото, ако очакваме това от нашето семейство – в най-тесен или широк кръг, ще си останем с чакането…

Наистина ме впечатли нейната спонтанна реакция, нейната потребност да изрази това, което чувстваше, и впечатлението, което й направи чутото. От друга страна ме впечатли това, че тя беше стигнала до гимназията, без да е чула нещо от всички тези неща, които са определящи за нейния живот. Нека направим една кратка разходка из реалността с няколко красноречиви примера.

Ако се огледаме наоколо, ще видим колко бичове измъчват децата ни. Да говорим ли за наркотиците – тази голяма чума? Да говорим ли, че имаме петнайсетгодишни деца, които започват да пият редовно? Сещам се за беседата на един преподавател, който в тази връзка каза, че децата, които на 15 години започват да се наливат така с алкохол, на 35 години с почти математическа точност ще починат. Разбира се, ако не спрат. Да говорим ли за престъпните групи от непълнолетни? За тяхното агресивно поведение? За проблемната връзка, която имат с училището? Данните гласят, че в Гърция 57 % от учениците, които минават през общностите за отказване от наркозависимостта, прекъсват училище на 15-годишна възраст и пак се забъркват в наркотиците. И това като последица от факта, че 41,2 % от учениците смятат училището за добро, но в гимназията, през този кризисен преход, само 14 % оценяват положително училището. Защо ли? Защото детето всъщност чувства, че не получава това, което иска, че много пъти умът му се измъчва, но цялата образователна система не докосва неговото сърце, душа и битие.

Също така човек вижда как се забавляват младите хора и нямам предвид безпокойствието на родителите. Казвам го от гледна точка на учениците, които ми казват:

– Отиваме в някое нощно заведение сами и си тръгваме още по-самотни.

С други думи, дори и те самите не са доволни от това, което преживяват, когато в даден момент се замислят сериозно. От друга страна, липсата на общуване, затруднението в общуването между децата е въпрос, който те поставят многократно:

– Отче, съществуват ли днес истински приятели? – ме питат.

– Жал ми е за вас дори само за това, че ме питате! Защото да ме питате това, означава, че нямате.
Смятам, че всичко тръгва от проблемите вкъщи, от неправилното общуване в семейството.

От друга страна, нека продължа с големия брой аборти, част от които са в ученическа възраст. Въпросът е, как това дете утре ще бъде уравновесено в живота си, когато не след дълго съвестта безмилостно ще го изобличава? Защото никой не може да се скрие от съвестта си. И когато понякога в паниката стигаме до прибързани решения, нищо не може да спре съвестта, когато именно тя се съпротивлява. Това се дължи и на чувството за изоставеност, което младите изпитват, именно защото влизат в зрелия живот с такова наследство. Броят на пропадналите бракове и особено сред младите хора е впечатляващ. Когато човек наблюдава млади двойки, той предварително е убеден, че те ще се разведат и това е въпрос на време. Когато той вижда как израстват младите хора и как се учат да се отнасят един към друг, той е убеден, че те ще претърпят крах в брака си. И тъй като това са въпроси, които ме интересуват, няма да скрия, че в случаите, в които се замислих, не се излъгах нито един път, не защото съм пророк, а защото се научих да наблюдавам. Когато виждаш празни души, хора, които нямат какво да си кажат помежду си, можеш да предвидиш отношенията им. Прави впечатление, че младите съпрузи много пъти след първите месеци от брака слагат телевизора между тях, защото вече няма какво да си кажат.

Затова, ако се огледаме, няма как да не забележим тези тревожни явления, които карат всички ни да се замислим. Още по-песимистично обаче е, че тези, които се определят като специалисти, всъщност не разбират в какво се състои същността на проблема и не само това, а поставят и други препятствия за децата, които понякога искат да се замислят върху причините за тези проблеми. От проучванията в Гърция съм забелязал, че една голяма част от младите хора демонстрират много ценно и похвално доверие и към Църквата, и към семейството, и към армията. И идват възрастните, например журналистите и определят този избор на децата като консервативен завой, т. е. младите хора били консервативни. Разбира се, резонен е въпросът –какво би означавал прогресът? Кой би бил прогресивният завой в поведението им? Нима отричането на семейството? Или на вярата? Или на мястото, където си се родил и където живееш? Не обаче в контекста на национализма, а на това, че отечеството е нашата майка, чийто въздух сме дишали и чието слънце ни е стопляло, че сме свързани с него.

Следователно, доверието към ценностите е условие и предпоставка за живота, но се явяват някои пропаднали хора, които обаче имат власт и държат средствата за осведомяване, и започват да критикуват саркастично такива младежи. Защо ли?…

Не си дават сметка, че младите хора стигат до тези решения през своята болка, защото са пострадали и то дори в собствените си домове. Има деца, които са загубили усмивката в собствения си дом и чувстват потребност да създадат друго семейство. В крайна сметка въпросът е дали истински познаваме децата си? Какво означава да попитаме „Колко добре човек може да познае детето си, за да може да му даде и добро възпитание?”
Когато веднъж поставих този въпрос като заглавие на една беседа, организаторката ми каза:

– А, много хубава тема!

Аз й отвърнах:

– Само дето няма да чуете нищо от това, което очаквате!

Тя се учуди и ми каза, че тогава ще очакват с още по-голямо нетърпение. Казах й, че, когато питаме, „Колко добре познаваш детето си” и впоследствие какво възпитание ще му дадем, обикновено се обръщаме към психологията и очакваме да чуем нещо за детската психология. Казах го на нея, казвам го и на вас. Днес изобщо няма да говоря за психологията на детето, а ще говоря за онтологията на детето, защото всяка една психология се крепи върху нея. Колко добре познаваме детето си, кое е то или колко не го познаваме? Как е устроено детето? Коя е неговата антропологична идентичност? Преди да ви отговоря, ще отворя скоба. Споменах за бича на наркотиците, няма да говорим сега по тази тема, ще задам обаче един въпрос:

Защо опитите за излекуване на децата от наркотичната зависимост са неуспешни? Защо броят на децата, които действително се отказват от тази зависимост, е нищожен, ако го съпоставим с усилията и борбата, които се водят? В Гърция и тук се изразходват огромни финансови средства. Стотици хора водят битка, но резултатите са много нищожни за толкова голямо усилие. Затова възниква въпросът: „Защо, по каква причина? Децата не знаят ли, че името на тази игра е „Смърт”? Не мисля, че има човек, който да не знае това и въпросът става още по-болезнен, а именно – защо тогава избират смъртта?”

В крайна сметка, да не би ние да сме тези, които ги оставяме без подкрепа? Или да не би да започваме неправилно тяхното лечение и с погрешен поглед към тяхната онтологична същност?

Ще се върна към един факт, който е известен на децата. Когато правим водосвет в училище, се чете евангелския откъс за Иисус, когато бил на 12 години в храма. Това е новогодишният евангелски текст, който завършва така: “Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (Лука 2:52). Когато веднъж правих водосвет в едно училище и казах две думи на децата, един просветен директор им каза:

– Деца, след това, което ви каза о. Павел, аз ще отправя към вас само едно пожелание – да растете като Христос – в мъдрост, във възраст и в благодат! Защото повечето от вас, по инициатива на семейството ви и на училището, растете само в мъдрост и във възраст. Растете в интелектуалното познание и на ръст. Деца, ако вашият ум се нуждае от знание, ако тялото ви има нужда от храна, вашата душа има нужда от Божията благодат. В противен случай ще станете непълноценни хора.

И тук възниква въпросът, вярваме ли наистина, че нашите деца имат душа? Преди малко попитах коя е онтологията на нашето дете. Разбира се, това е онтологията на човека. Кой е човекът, питам отново, вярваме ли наистина, че децата ни имат душа? Защо питам ли? Защото това, което правят повечето родители за ума на децата си, го виждам и знам. Да научат четмо, чужди езици, всичко. Това, което родителите правят за тялото на детето си, го виждам и даже не рядко прекаляват. Опитвам се да видя обаче какво правят за душата на децата си и трябва да ви кажа, че не виждам да правят нещо – разбира се, болшинството от тях; не правят нищо до такава степен, че вече се питам: да не би дълбоко в себе си да не вярват, че децата им имат душа? Проблемът е много сериозен и се обяснява със задънената улица, до която стигаме.

Трябва да ви кажа, че тук се сбъскваме с един много важен проблем и смятам, че трябва вече публично да го поставим. Съществува съществено разногласие между някои психолози и психиатри и Църквата. Какво е разногласието? За първата група душата е свързана с нервната система, като това разбиране е белязало дълбоко всички усилия, които се полагат в борбата с наркотиците и затова те се оказват и ще се оказват безуспешни. Стигнах дотам да казвам:
– Покажете ми как отглеждате децата си днес, за да ви кажа дали ще вземат наркотици утре!

Някой ме попита:

– Отче, не сте ли краен?

Аз му отвърнах:

– И аз това се опитвам да се убедя. Но колкото повече се доближавам до реалността, толкова повече се опасявам, че не съм се излъгал!

Отново ще подчертая: всичко, което сега слушате, е резултат от дългогодишен опит, общуване, контакт и обсъждане с децата.

Веднъж бях в едно училище – от тези училища, в които учителите не се осмеляват да влязат и да предават урока си. Беше в навечерието на Рождество Христово. Всеки ден бях в една канцелария от осем до два часа и приемах децата, които искаха да дойдат да говорят и времето не стигаше. Защо? Защото всяко от тях имаше реален проблем и искаше реално да говори. И знаете ли кое беше едно от недоуменията им: „Как намирате време и се занимавате с нас?”. Защото дори и в къщи не им се беше случвало подобно нещо.

Напротив, Църквата вярва, че душата на човека има и същност, и енергия. Това е много важно нещо, защото, какво казваме в „Отче наш”? „Насъщния ни хляб дай ни днес”, кой е насъщният хляб? Необходимият за нашата същност. Коя е нашата същност? Имаме тяло, хубаво! Я останете две седмици гладни? Да видим как ще се почувствате! Я се опитайте да си затворите носа и устата да видим дали ще издържите без кислород! Следователно знаем, че тялото ни не може да живее без храна и въздух. Коя е другата страна на нашата същност? Не е ли нашата душа? Църквата е категорична – човек е душа-тяло. Не душа и тяло, а душа-тяло, единни и неразделни. Човекът има душа, да го кажа по-ясно, която обаче иска поддръжка, иска грижа, в противен случай ще пострада от това, от което страда и тялото. Коя е храната за душата? Христос ни отговаря абсолютно и категорично: „ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Йоан 6:53) и на голямото изкушение – „Кажи на тези камъни да станат хляб, за да се наситят хората!”, отговорът бил категоричен, Махни се от Мене, сатана, „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста” (Мат 4:5).

Какво представлява Светата Литургия, която извършваме всяка неделя? Това е трапезата, която Бог приготвя за нас и ни предлага две блюда – първо, Неговото слово, и след това Неговия живот – Тяло и Кръв, за да се нахраним реално, да се укрепи душата ни. Св. Григорий Богослов подчертава, че трябва да помним Бога по-често, отколкото дишаме. По-добре е да се молиш, отколкото да дишаш. Какво щяхме да му кажем, ако той беше тук сега? Ама ако не дишам, ще умра. А той би ни казал: „Сериозно ли? Знаеш това? И не разбираш какво ще се случи на душата ти, когато не диша? Не се молим на Бога, за да изпросим да прави това или онова. За повечето неща, които просим, Той би могъл да ни каже „Не знаете какво искате!”. За душата молитвата е това, каквото е дишането за тялото. Как тичаме да проверим дали някой диша, за да видим дали е жив? Именно когато човек не се моли, той не е жив. Затова, ако не нахраним душата на детето, тогава как ще израсне? Как ще се развие? Как ще се противопостави? По какъв начин? Не искаме ли това от децата си – да се противопоставят на наркотиците, на всички тези неща? С чия сила? Със силата на разума ли?

Затова е много важно да осъзнаем, че загърбването на истинската природа на децата, на тяхното истинско съществуване е най-съществената причина за тяхното заболяване и причината, поради която не могат да се излекуват от разнообразните зависимости. Разорихме душите им. Осъдихме ги на умиране от духовен глад. Много родители се правят на умни, като казват: „Знам ли как ще отгледам детето ми, знам ли какви принципи ще му дам”. И накрая идва моментът, в който детето влиза в юношеската възраст и бащата си търка очите, защото това тихо детенце, което винаги е изпълнявало това, което му е казвал, сега вече започва да му се противи, да се съпротивлява. Защо ли? Защото дори когато е било малко, то го е слушало от страх, а не от любов. Именно затова сега, когато може да надигне своята глава, то му казва: „Не!”. Един много известен атински журналист, който беше дошъл на храмовия празник в едно село и аз казах някои от тези неща, ми отвърна:

– Ако искаш да напиша нещо за възпитанието на децата, ще напиша каквото искаш. Но от дъщеря ми, която е 18-годишна, съм вдигнал ръце.

Казах му, че е много закъснял да се занимава с нея. Той ми отговори, че съм прав.

Тук Църквата не просто няма възражение, а бих казал, че тя съществува много преди завоеванията на психологията. Твърдят, че първи шест години имат основно значение за детето. Това са годините, за които казват:
– Малко е, не разбира.

Казват ни, че тогава се формира, защото тогава се придобиват впечатления. Това са годините, в които трябва да дадем на детето си нещо, трябва да дадем опита от Бога в тази проста и нежна възраст. Защото децата в тази възраст разбират не с мозъка, а със сърцето си, което е чисто. Затова истината влиза в тях и създава опит.

Тези дни в храма дойде една майка с детето си, което веднага, щом влезе вътре и видя иконите, каза „Ма-ма!”. Тя го заведе при иконите да ги целуне. Майка му ми каза, като се смееше:

– Отче, не можем да си тръгнем от храма, докато не целуне всички икони!

Аз й отговорих:

– Да знаеше как този опит на детето ти, който сега гледаш и се смееш, утре ще го спаси!

Именно това е опитното преживяване на Бога още в тази възраст. Аз не се страхувам от юношите, които подлагат нещата под съмнение. Бих казал, че поставянето под съмнение е знак за жизненост. Въпреки че понякога си мислим, родителите мислят, че трябва да имаме власт над тях дори когато се оженят – за да им създадем допълнителни проблеми. Трябва така да отглеждаме детето, че то да бъде отговорно и свободно и когато се отдалечи от нас, да може да се задържи на краката си без нас. Всяко друго възпитание е осъдено на неуспех. В каква степен ще почувстваме неуспеха е друг въпрос. Тези дни четох за болестите и човек вижда, че и старец Порфиий и старец Паисий, тези хора, които били водени от същия Светия Дух, били на едно и също мнение, а именно, че трябва да говорим на децата, докато са малки. Когато пораснат, тогава да говорим на Бога за тях. Престанете да им давате съвети.

Всъщност въпросът се състои в това, детето да бъде въведено в Църквата, както детенцето казва „Ма-ма”, а от друга страна – в храма понякога довеждат да причастяваме деца на 4 години. И едни викове, дърпат се, не е за говорене, какво означава това? Това означава, че майката го води веднъж на три години в църква да се причасти и това пространство е непознато за детето. Именно затова то не разбира и се противи. Родителите биват издадени от поведението на децата им, което точно показва какво възпитание са им дали. Когато малкото дете се храни правилно, когато порасне, пак казвам, нека поставя нещата под съмнение, нека уважим факта, че поставя нещата под съмнение, когато в него сме развили усещането за отговорност.

Защото и тук се прави една грешка: много пъти отглеждаме децата сякаш имат забавено умствено развитие. Да не се измори, клетото, да не си постели леглото, да не прави това, да не прави онова, сякаш имаме дете с физически увреждания. И това дете израства и на нищо не се е научило. И само да се отдалечи от родителите си, то попада във всички капани, защото не се е научило само да се изправя на нозете си, защото смятаме за успех това, че още ни слуша.

Знаете ли, един голям бич, който споменах, е СПИН-ът. Какво е СПИН? Той е плод на една автономизирана от любовта сексуалност. Кога ние обсъждахме отговорно с децата ни важни истини за техния живот? Откъде чакаме да ги научат? От телевизията и списанията ли?

Веднъж ме поканиха в едно училище. Помолиха ме да говоря от гледна точка на Църква. Казах им:

– Тези от специалистите, които идват тук, идват да ви кажат кой е в риск. Аз ще ви кажа кой не е в риск. Не е в риск този, който обича. СПИН-ът – това е плод на автономизирана от любовта сексуалност. Когато обичаш, уважаваш другия, почиташ другия, не си играеш с любовта, зачиташ личността на другия. Идват тук и ви казват „Да!” на секса, не на СПИН! С други думи, гледайте да не се заразите! Те обаче не ви казват, че „Да!” на секса, тоест на многобройните връзки означава „Не!” на любовта, не са ви казали, че ще останете увредени, ако утре се влюбите и е трагично да виждаш млади хора, които не са способни да възлюбят.

Една голяма част от разводите се дължат на това, че хората са станали неспособни да обичат. Нито обичат, нито се доверяват на любовта на другия. Затова и не могат да се задържат на краката си. Неспособни и увредени хора, които са отгледани неправилно.
Винаги ще си спомням лицето на един юнак, който влезе в канцеларията ми и без да каже „Добър ден!” или „Здравейте!”, ми каза директно:

– Знаете ли, отче, какъв ми е проблемът? Болен съм от СПИН. И знаете ли защо удрям главата си в стената? Сега, като съм болен от СПИН, мога и се въздържам, а преди уж не можех!

За малко занемях, втренчил поглед в него. След това му казах:

– Чедо мое, каквото имах да ти кажа, ти сам го каза. Разбира се, би трябвало да кажеш това някъде другаде – на всички онези, които те убедиха, че не можеш. Сега ти знаеш, че можеш. Само дето плати това твоето знание на много високо цена.

Този млад човек не след дълго си замина от този свят. Съществуват ли хора, които се чувстват виновни за смъртта му?

Също така наскоро се вдигна голяма врява, защото в училищата в урока по Вероучение раздали диск във връзка с урока за абортите, на който е заснет един аборт. Олелия, защото абортът бил наречен убийство. Въпросът е, че всички тези господа говорят за своя сметка, а не за тази на децата. Защо ли? Защото децата признават, че абортът наистина е убийство, че е отнемане на човешки живот и знам това, защото съм го обсъждал с тях по тяхна покана. Никой не отрича това, никой няма разногласие. Кои имат разногласие? Тези, които са остарели в греха, пропадналите, които искат да се правят на педагози. Защо ли? Защото това действително е изобличение за техния живот. Дали плодът не притежава пълнотата на човешкия живот още от първите мигове? Следователно, какво означава умъртвяването на плода? Умъртвяване на една личност. Смятате ли, че децата ви имат въпроси? Ако да, какво им отговаряте? И от друга страна, смятате ли, че Църквата има какво да им даде? Тя може да им даде отговор. Защото всъщност да държим децата далеч от живота на Църквата означава да отнемем истината от тях; в крайна сметка означава да им отнемем живота. Защото истината и животът са неща, които взаимно се проникват, едното обяснява другото. Истината води до живота, а животът е живот, когато живееш истината. Казах ви преди колко важно нещо е да познаваме детето си, да знаем кое е то, да го отгледаме правилно.
Чувал съм от 30-40 годишни хора да идват и да ми казват:

– Отче, какво ли не бих направил, за да се върна в детските си години – а аз ги попитах:

– Какво имате предвид?

– Тогава, когато бяхме малки, когато се обличахме като свещеници, когато ходехме на неделно училище, когато ходехме по екскурзии и лагери, това са единствените хубави години, които имаме в живота си.

Това са години, които ги карат да се връщат отново назад. Тогава осъзнават, че в живота са поели по погрешен път, защото живеят без да изпитват радост. Дали наистина сте се замисляли какво би станало с децата, които са били лишени от такива преживявания, когато станат на 30 и на 40 години? Ще се самоубият, и в Гърция вече са се води статистика за самоубийствата в детска и юношеската възраст. Преди попитах да не би да ги оставяме без опора, без подкрепа? И аз ви казвам – да! Когато всъщност не се грижим да бронираме душите на децата ни, тогава ги оставяме без опора. Това се вижда в самите деца.
Веднъж попитах една девойка:

– Защо, детето ми, вземаш наркотици?

Тя ми отвърна:

– Кажете ми защо да не вземам?
Разбрахте ли отговора й?
Тя продължи:

– Не очаквам нищо отникъде! Единствената ми радост е когато си бия инжекцията и странствам.

Кои родители подготвиха такива деца? Кои училища подготвиха такива деца? Кое общество подготви такива деца, които не намират смисъл в живота? За кой живот им говориха? За кой смисъл на живота са им говорили? Попитах и друг младеж:

– Детето ми, не разбираш ли, че ако продължаваш така, ще умреш?

Той се усмихна горчиво и ми каза:

– Ама, не сте ли разбрали, че аз наркотиците ги вземам, за да живея!

Опитах се да разбера какво ми каза. И разбрах, че ми казваше: „Ама, аз в смъртта живея! – и искам да живея малко, макар и фалшиво. На това сте ме осъдили!”.

По времето, когато работех в образователната система, (говоря за Гърция), за съжаление разбрах това много добре, защото и педагогиката (самата образователната система) подтиква децата към наркотици. Преди време написах статия, озаглавена „Наркотици и училище” и в нея казах, че някога се надявахме, че училището ще бъде укрепление, което възпира наркотиците, а то се превърна в техния най-добър съучастник.

Училището става повод за бягство от дома, за да могат да се шляят на друго място и естествено престъпниците и търговците с наркотиците ги чакат наблизо.

Възлюбени, реалността показва, че това, което не познаваме, не е психологията на децата, за която чуваме и се говорят много неща, а тяхната онтология. Кои са те реално? И когато не знаеш какво имаш пред себе си, тогава възпитанието, което даваш, колкото и превъзходно да изглежда от гледна точка на методологията, в най-добрия случай е ялово и анемично, ако не е рисково. Така гнилите основи на „психологията” са основната причина и много високата цена за заблудата, която децата ни всъщност плащат.
Накрая, искам да ви кажа, че не говоря хипотетично, бих могъл да ви говоря още толкова с примери, за да потвърдя това, което досега казах. Затова накрая ви призовавам, познайте, погрижете се и възлюбете вашето реално дете, не въображаемото, не това, което предполагате, че е, а това, което то реално е, и дайте вашия принос сега, когато можете. Защото вероятно утре ще бъде много късно. Нека децата ви растат в мъдрост, във възраст, но и в благодат пред Бога и човеците, защото тогава ще създадете основа в тях и те ще бъдат способни да се противопоставят и да кажат: „Не!”…

/Източник:http://www.dveri.bg/content/view/13621/119//

 

 

Да гледаш хората в очите

/ Автор: Елеонора Гаджева /

Скоро попаднах на информация, която за мен беше доста притеснителна.
Авторът на статията споделяше как съвременните хора все повече губят умението си да общуват с околните.
Става въпрос за традиционния начин на общуване, при който се срещаш с приятели на кафе и с часове си говорите за нещата, които са ви били интересни, за последния хубав филм, за най-новата книга на пазара… Материалът продължаваше как все по-често по време на разговор не слушаме събеседника си, не се интересуваме от неговата история, а бързаме да разкажем за себе си.
Когато говорим, избягваме да гледаме събеседника си в очите, разглеждаме обстановката, обръщаме внимание на незначителни неща като облеклото на хората на съседната маса или колите навън… бързо губим интерес към това, което се обсъжда, и грубо сменяме темата.
Поведение, което граничи с това на закоравял егоцентрик, смяташ себе си за център на вселената и всичко останало. Първата ми реакция беше, да, хората са толкова забързани в решаване на ежедневни проблеми и обременени от неспособността да контролират собствения си живот.
Толкова са задръстени от информация, голямата част от която е абсолютно ненужна, че не им остава време да проведат обикновен разговор. След това обаче си казах, не е ли това поредното доказателство, че все повече губим умението си да общуваме пълноценно.
За сметка на това сме все по-добри в общуването с неодушевени предмети като компютъра или телевизора. Защото замисли се колко пъти през тази седмица си пренебрегнал неформален разговор с някой колега в офиса заради това да седнеш на компютъра да си провериш пощата или да влезеш във Facebook, за да видиш колко човека са ти писали от вчера или какви снимки са качени.
Колко пъти тази седмица си говорил с партньора си или си разказал приказка на детето си заради това да гледаш телевизия, където ти разказват за поредното убийство на млад човек или те убеждават, че проблем с боклука в София няма. Колко от историите, които тази седмица са ти разказали твоите приятели, си запомнил и колко от тях са те накарали да си дадеш сметка, че всъщност ние сме социални същества и в основата на това е именно пълноценното общуване помежду ни.
Идеята да погледнеш приятел в очите и да видиш там подкрепата,
от която се нуждаеш, е нещо, от което все още не бива да се отказваме.

/Публикация на: http://zahorata.com/

Пчела или муха?…

Според стареца Паисий човекът постъпва по два начина: като пчелата или като мухата.
Ако пчелата попадне в една отдавна непочиствана стая, пълна с непотребни вещи и боклук, ще лети дълго и сред всички нечистотии ще намери парченце захар или нещо сладко и ще кацне върху него.
А когато мухата лети над ухаеща поляна, осеяна с цветя, между многото цветя ще намери купчинка боклук и ще кацне точно там.
Старецът ни съветва да постъпваме като пчелите, да търсим доброто и позитивното и да спираме ума си върху него.
Ако решим да описваме неуредиците в един манастирски двор колко са олющени стените, колко са избледнели надписите на табелките, колко е съборена оградата и стъпкана тревата, колко неприятно е поведението на манастирските котки и кучета, бихме могли да изпишем много страници, изпълнени с мрачна безнадеждност, достойна за книгите на Камю, от които душата би помръкнала и посърнала.

Но нека да прелетим над всичко това и да потърсим сладките и благоуханни островчета на доброто, чистото и святото, островчета на благодатни свидетелства и дарове
Те са толкова много, че ако решим да открием всичките, да ги съберем и опишем, не би ни стигнал цял живот.
Затова нека по-скоро да се заловим за работа.
Много труд ни чака, а времето е малко.


Източник: http://synpress-classic.dveri.bg/books/sakrovishnica/index.htm

“Любов”

/Автор: Александра Гергова, 10 год./

Любовта е крехка, нежна,
но понякога е и зловеща.
Не обичай нито на шега, нито за пари,
защото ще нараниш една невинна душа.
Не го прави, защото ще го изпиташ
и ти. И когато ще искаш да се
върнеш, вече ще е късно.

***

Александра Гергова
(19.03.1987 г. – 04.04.2004 г.)

Александра е едно от децата загинали в трагедията край Лим.
Невероятно е колко мъдро и истинско звучат тези творби, които Алекс написва още съвсем мъничка. Те винаги ще ни напомнят за нейната чиста и искренна усмивка, за нейните дела и за това, че тя беше и винаги ще си остане изградена личност, човек – в лицето, на който загубихме много!!!

Източник: http://www.angels-lim.org/decata/alexandra/sychineniq_Alex.htm

Десет цитата от Айнщайн

Алберт Айнщайн е бил великолепен физик. Открил е много физически закони и е бил много пред учените от своето време. Хората обаче го наричат гений не само заради това. Професор Айнщайн е бил философ, който ясно е разбирал законите на успеха и ги е обяснявал толкова добре, както и своите уравнения.

Ето десет цитата от огромния списък негови забележителни изказвания. Десет златни урока, които всеки може да използва в делничния си живот.

1. Човек, който никога не е грешил, никога не се е опитвал да направи нещо ново.

Повечето хора не се опитват да правят нещо ново поради страх да не сбъркат. Но не бива да се боят от това. Често пъти човек, претърпял поражение, се научава по-добре как да побеждава, отколкото онзи, при когото успехът идва веднага.

2. Образованието е това, което остава, след като забравиш всичко, на което са те учили в училище.

След 30 години вие абсолютно сигурно ще забравите всичко, което ви се е налагало да учите в училище. Помни се само онова, на което сте се научили сами.

3. В своето въображение аз съм свободен да рисувам като художник. Въображението е по-важно от знанието.

Знанието е ограничено. Въображението обхваща целия свят.
Когато разбираш колко далече е стигнало човечеството от пещерните времена до днес, силата на въображението се усеща в пълен мащаб. Това, което имаме сега, е постигнато с помощта на въображението на нашите предци. Онова, което ще имаме в бъдещето, ще бъде изградено с помощта на нашето въображение.

4.Тайната на творчеството се състои в умението да крием своите източници.

Вас могат да ви вдъхновяват други велики хора, но ако сте в положение, когато ви гледа целият свят, вашите идеи трябва да изглеждат уникални.

5. Ценността на човека трябва да се определя от това, което той дава, а не от това, което той е способен да постигне. Старайте се да станете не успешен, а ценен човек.

Ако се погледнат световно известните хора, може да се види, че всеки от тях е дал нещо на този свят. Трябва да се дава, за да имаш възможност да вземаш. Когато увеличаването на ценностите в света стане ваша цел, вие ще се издигнете на следващото ниво на живота.

6. Има два начина да се живее – може да живеете така, сякаш чудеса няма и може да живеете така, като че ли всичко в този свят е чудо.

Ако се живее, сякаш нищо в този свят не е чудо, вие ще можете да правите всичко, каквото си поискате и няма да имате препятствия. Ако пък живеете така, сякаш всичко е чудо, ще можете да се наслаждавате дори на най-малките прояви на красотата в този свят. Ако живеете едновременно по двата начина, вашият живот ще бъде щастлив и продуктивен.

7. Когато изучавам себе си и своя начин на мислене, аз стигам до извода, че въображението и фантазията са означавали за мен повече, отколкото всякакви способности към абстрактно мислене.

Мечтата за всичко, което бихте могли да постигнете в живота си, е важен елемент в позитивния живот. Позволете на вашето въображение да блуждае свободно и да създава света, в който вие бихте искали да живеете.

8. За да станеш безупречен член на стадо овце, трябва преди всичко да си овца.

Ако искате да станете успешен бизнесмен, трябва да започнете да се занимавате с бизнес сега веднага. Това, че искате да започнете, но се страхувате от последствията, няма да ви доведе до нищо. Това е вярно и за другите области на живота – за да печелиш, преди всичко трябва да играеш.

9. Необходимо е да изучиш правилата на играта. А след това да се научиш да играеш по-добре от всички.

Изучете правилата и играйте по-добре от всички. Просто е като всичко гениално.

10. Много е важно да не спираш да задаваш въпроси. Любопитството не случайно е дадено на човека.

Умните хора винаги задават въпроси.Питайте себе си и другите хора, за да намерите решението. това ще ви позволи да научавате новото и да анализирате собствения си ръст.

За човешкия характер

/ Д-р Пиер Дако – откъс от кн.”Фантастичните победи на модерната психология /”

На първо място, какво представлява характерът? Това е начинът, по който реагираме на обстоятелствата. Характерът ни предопределя поведението ни в обществените контакти, чувствата ни, преобладаващите ни настроения. Той зависи от темперамента ни, от нервната ни система, от психическата ни нагласа.
Мнозина мърморят: “Такъв ми е характерът и нищо не мога да направя. Нервен съм, злопаметен съм, импулсивен съм, това съм, онова съм… Пък и в края на краищата човек не може да промени характера си!”
Но същият този човек ще заповяда на детето си да промени поведението си, ако е лошо или не му харесва. Заповядва на детето да промени характера си, а на себе си нищо не заповядва… защото така е по-лесно.
Да твърдим, че не можем да променим характера си, означава да признаем инертността си. Това е признание за провал. Болшинството от хората, които го заявяват, са безволеви или агресивни (което е едно и също). Те са си издигнали защитна фасада, която не позволява на житейските проблеми да се докоснат до тях. Страхуват се от нови обстоятелства, които слабостта им няма да може да понесе. Тоест те разполагат само с една нагласа, скована и замръзнала.
Повечето от страховете и вътрешните конфликти спират човешката еволюция. Често пъти психологът среща хора, които са могли да се развият чудесно с ясно съзнание, но които в някаква точка са блокирали… Това са инертните хора; които преминават живота си,-без да се променят… именно защото са инертни! Не смятате ли все пак, че човек заслужава нещо по-добро? Той притежава огромни запаси от проницателност и от разсъдък, от енергия и от желание за действие. Ако си остане умствено блокиран, тогава как ще искаме да постигне нещо наистина човешко?
Обратното на това, уравновесеният и цялостен човек е винаги бдителен. На всеки въпрос, поставен му от живота, той дава нужния отговор. Той непрекъснато напредва в съвършен синхрон със събитията.
Такъв човек е аристократът на живота. Той вижда ясно нещата и ги осъзнава. Той е господар на себе си. Разбира се, потъва в много бездни, но бързо изплува на повърхността, без целостта му да е докосната дори от емоциите.
Винаги трябва да казвате “не” на инертността, независимо какво я поражда. И тук трябва добре да се разберем! Ето например един човек, който много работи, постоянно тича насам-на-там, труди се, дава заповеди, не остава и минутка бездеен. След като разгледаме грижливо случая, установяваме, че става въпрос за импулсивен или за агресивен човек. Психически активен ли е такъв човек, като оставим настрана разностранната му дейност? Съвсем не: той е инертен. Той не върши нищо напълно съзнателно; вместо него действат импулсите и агресивността му. Той чисто и просто вдига пушилка…
Всяко вътрешно отклонение, всеки комплекс, всяко изтласкване са причини за блокаж и за инертност. Един блокиран човек или човек с “лош характер” няма да приеме дете със съшия лош характер. Признавам, че не мога да го разбера… Ако един човек е неспособен да направи всичко, за да се опознае и да се поправи, има ли право да изисква подобно нещо от по-слаб от него? Още повече, че сме напълно в правото си да се запитаме кой е по-слабият от двамата -мъжът или детето.

Приказка за стълбата

/ Автор: Христо Смирненски /
http://www.slovo.bg/old/smirnenski/story.htm

– Кой си ти? – попита го Дяволът…
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
– Вие мразите ония горе? – попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
– О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
– Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
– Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
– О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
– Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…
– Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му стори път. – Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
– Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
– Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… – И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
– За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
– Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
– Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
– Виж голите им кървави меса.
– Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…
– Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
– Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
– Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
– Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
– Напротив – най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
– Да бъде! Вземи ги!
…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
– Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
– Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

Кой е “Попа” ?…

/ Автор: Американски, Канадски и Австралийски митрополит Йосиф, публикация на “Църковен вестник” /

В интернет-изданието на вестник „Стандарт” от 30 август 2002 г. г-н Любомир Левчев помества статията „България също може да бъде открадната”. Там четем: „За по-малко от месец обраха последователно дъщеря ми, сина ми и мен. Тя седнала на пейка зад Попа и докато си запали цигарата, чантата й изчезнала.”
Понеже не знаех кой e Попа, с главна буква, се заинтересувах и научих от софиянци, че това е паметник-статуята на св. Патриарх Евтимий Търновски на ул. „Граф Игнатиев” и бул. „Патриарх Евтимий” в София.
В края на статията си г-н Левчев цитира думите на блаж. Августин: „Обичай само това, което не може да ти бъде откраднато”. И завършва: „Ясно ми е накъде води блаж. Августин. Той иска да извикаш „Вярата”. Той иска да извикаш „Бог”…
Страх ме е да кажа името му. Чували ли сте някога това име: България?”
Затова, чак от Америка, където е синът на г-н Левчев, викам към милите читатели на „Църковен вестник” с молба да обичат и съхраняват точно това, което не може да бъде откраднато, но се прави опит да ни се отнеме, и да не се страхуват, нито срамуват, да произнесат името му, т.е. името на „Попа”.
Защото за нас, вярващите православни българи, Бог, св. Патриарх Евтимий Търновски и
православна България са свързани неизменно, неразделно, неразлъчно.
Най-вече това смело трябва да заявим през тази година, когато честваме 600-годишнината от успението на този ярък светилник на скъпата ни Татковина – св. Евтимий, Патриарх Български.
Ето накратко кой е той:
Във всички случаи не е „Попа”, макар и с главна буква.
Той е Българският Моисей – предстоятел на народа ни. Той е Българският Иеремия –
чрез плача си за народните изпитания. Той е „верният архипастир на своя народ, неуморният подвижник за православната вяра и родното църковно дело, усърдният молитвеник и закрилник на Отечеството ни през дни на най-тежки изпитания” (Патриарх Максим). Той е последният Български патриарх преди турското робство, защитникът на Търново по поръка на цар Иван Шишман, утешителят на народната несгода, светителят с апостолска слава, учителят на истината, свещената жертва на българския народ пред Господа. Той е светецът, мъченикът, закрилникът на България през всички векове.
Киевският митрополит Григорий Цамблак, ученик и сродник на св. Патриарх Евтимий, пише в житието му: „Самото му дишане беше пение пред Господа”; „Само със седене на стол даваше малка почивка на тялото си”; „Корема, който много иска, той укроти философски, както никой друг”; „Народът го канеше в своите домове, движен от желанието да се насити на неговите думи и на лицето му. И ако само го видеха, считаха го за голяма придобивка, ако ли пък се удостояха да чуят словото му, то това го смятаха за явно спасение.”
Подготвен от стареца си – знаменития подвижник Теодосий, Патриарх Търновски – св. Евтимий наистина „се сдобил с вериги и апостолско гонение” през турското робство. Особено е знаменателна срещата му с убиеца на 110-те първенци. „Защо унизи величието на моето достойнство, о неправеднико! – с упрек казал той. – Най-напред трябваше пастирят да мине пред овците и бащата пред чедата си!” Известна е сцената на градската стена. Сам светителят подканял палача, сам навел глава и протегнал шията си за клане. Но Бог вдървил убийствената десница и направил мъртви ръцете на касапина. Убийството било заменено със заточение.
Ония дни били на плач и сълзи. Св. Евтимий утешавал за последно чедата си, наставлявал ги да държат Господните заповеди и да пазят вярата българска непорочна.
„Кому ни оставяш, добри ни Пастирю?” – „На Светата Троица ви предавам сега и до века!”
Гробът му е неизвестен като на Божия пророк Моисей.
Това е св. Евтимий, Патриарх Търновски, велелепният писател на житията на св. Йоан Рилски, св. Иларион Мъгленски, св. равноапостолни Константин и Елена, св. преподобна Петка Българска, св. Филотея Търновска, св. великомъченица Неделя, св. Михаил войн от Потука, както и преводач на литургията на св. Яков.

Източник: http://synpress-classic.dveri.bg/01-2003/dJosef.htm

На който господар работиш, от него ще ти бъде заплатено

/ Автор: Старецът Паисий Светогорец /

Отдалечените от Бога хора винаги остават без утешение и се мъчат двойно. Който не вярва в Бога и в бъдещия живот, освен че си остава безутешен в този живот, осъжда своята душа на мъки и във вечността. На който господар работиш, от него ще ти бъде заплатено.
Ако работиш на черния господар, още от тук ти прави живота черен. Ако работиш на греха, ще ти бъде платено от дявола. Ако работиш на добродетелта, ще ти бъде платено от Христа.
И колкото повече работиш за Христа, толкова по-чист ще ставаш, толкова повече ще се радваш.
А ние си казваме: “Да не сме луди да работим за Христа?” Но това е страшно!
Да нехаем за Христовата жертва, извършена за човека! Христос бе разпнат, за да ни избави от греха, за да очисти целия човешки род. Какво е направил Христос за нас?
Какво правим ние за Христа?
Светът иска да греши, но иска и Бог да е добър. Той да ни прощава, а ние да грешим.
Значи ние да си правим каквото си искаме, ама и Той да ни прощава. Всякога да ни прощава, а ние нашата да си знаем. Хората нямат вяра, затова се нахвърлят на греха. Цялото зло тръгва от там – от безверието.
Не вярват в отвъдния живот, затова и нищо не ги интересува. Извършват неправди, изоставят децата си…
Стават едни работи… тежки грехове. Дори светите Отци не са предвиждали такива грехове в свещените канони – както за Содом и Гомор Бог е казал: “Не вярвам да вършат такива грехове, нека ида да видя!” (вж. Бит. 18:21).

Ако хората не се покаят, ако не се върнат при Бога, губят вечния живот. Трябва да се помогне на човека да почувства най-дълбокия смисъл на живота, да се съвземе, за да усети Божията утеха. Целта е човекът да се издигне духовно, не просто да не греши.

Из кн. “С болка и любов към съвременния човек” ,  Слова Том 1
http://sveta-gora-zograph.com/books/S_bolka_i_liubov/book.html#d0e267

Авторски права © 2007 СВЕТА ГОРА, АТОН, Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ”

© 2014 www.poznanie-bg.com