/Автор: Старецът Паисий Светогорец /
– Отче, защо много хора чувстват скука на работата си?
– Може би не обичат работата си? Или може би вършат
постоянно едно и също нещо? Често при някои видове работа,в една фабрика, да речем, в която се прави дограма, един работник от сутринта до края на работното време лепи ли, лепи;друг постоянно поставя стъкла, друг пък маджунира. Постоянно вършат една и съща монотонна работа, а началникът ги наблюдава. И не са ден или два – все едно и също; и им омръзва. Едно време не беше така. Един дърводелец приемаше от
строителите четири стени, а на стопанина трябваше да предаде завършената къща до ключ. Изработваше подовете, дограмата, маджунираше прозорците. След това правеше вити стълби, струговани перила, после белосваше, изработваше шкафовете, рафтовете, след това трябваше да направи и мебелите.
Дори и да не изработваше сам всичко това, обаче знаеше как да го прави. При нужда би направил и покрива, би сложил и керемидите.
Днес много хора са измъчени, защото не обичат работата си. Гледат кога ще стане време да си ходят. А когато има ревност към работата и на човек не му е безразлично това, което прави, тогава колкото повече работи, толкова повече расте хъсът му за работа. Бива обзет от работата си и когато дойде време да си ходи, казва: „Кога мина времето?“ Забравя и яденето, и съня, забравя всичко. И да не е ял, не му се яде, и да не е спал, не му се дреме, а се радва, че не спи. Не се измъчва от глад или дрямка; за него работата е празник.
– Отче, как е възможно двама души да вършат една и
съща работа и единият да извлича полза от това, което прави,а на другия то да вреди?
– Зависи от това как всеки от тях върши тази работа и
какво има вътре в себе си. Ако се труди със смирение и любов,тогава всичко е светло, чисто, благодатно и той ще чувства вътрешна отмора. Обаче, ако има горд помисъл, че върши работата по-добре от другия, може да чувства някакво задоволство, но то не запълва сърцето му, защото душата му не чувства удовлетворение, не получава покой.
Освен това, когато човек не върши работата си с любов, той се уморява от нея. Някой само да види, че трябва да изкачи една стръмнина, за да свърши някаква работа, вече се изморява, защото не обича тази работа. Докато друг, който върши работата от сърце, се изкачва и слиза по стръмнината, без да усети. Например един работник може да копае с часове под слънцето и да не се изморява, ако върши това от сърце. А ако не го прави от сърце, постоянно спира, зяпа, оплаква се: „Ох, много е горещо“, и се измъчва.
– Отче, може ли човек да бъде дотам погълнат от науката си или от работата си, че да нехае за семейството си и т. н.
– Работата си трябва да я обича просто, а не да се влюбва в нея. Ако не обикне работата си, ще се уморява двойно – и телесно, и душевно, тъй че и телесната почивка няма да го отморява, защото ще бъде душевно уморен. Душевната умора е тази, която съсипва човека. Когато човек работи от сърце и е радостен, тогава е душевно отморен и телесната умора изчезва. Ето, запознах се с един генерал, който върши дори работата на войниците. И как го боли за войниците! Като баща! Знаете ли каква радост чувства! Върши задълженията си и се радва. Веднъж тръгнал посред нощ от Еврос, за да отиде в Лариса за празника на свети Ахилий и да успее да стигне там за светата Литургия, въпреки че можел да стигне и по-късно, за тържествения молебен, който извършват накрая. Но си казал: „Трябва да съм там навреме, за да почета светията“. Върши всичко от сърце. Удоволствието, което чувства човек, който върши любочестно работата си, е положително удоволствие. Бог го е дал, за да не се уморява Неговото творение – човекът. Това е отмората от умората.
/Източник: Издание на Славянобългарски манастир „Св.Вмчк.Георги Зограф“,Света Гора, Атон/