Майка ми е най-милият и най-добросърдечен човек, когото можете да срещнете. Винаги е била много умна и начетена, готова да стори всичко за всекиго. Отношенията ни с нея винаги са били близки и специални. Тя е също така една от онези, чийто мозък се разпилява и чието чувство за самоличност се руши бавно от болестта на Алцхаймер. Вече десет години откакто тя си отива от нас. За мен това е една постоянна смърт, бавно сбогуване и непрестанна мъка. Макар да е изгубила почти напълно способността да се грижи за себе си, доскоро поне познаваше най-близките си хора. Знаех, че ще настъпи ден, когато и това ще изчезне, и ето че накрая, преди около две години и половина, настъпи и този момент.
Моите родители ни посещаваха почти ежедневно и прекарвахме заедно много добре, но изведнъж нещо взе да липсва. Майка ми вече не ме разпознаваше като своя дъщеря. Често се обръщаше към баща ми с думите:
– Какви приятни хора.
Положението не се променяше, ако й кажех, че съм нейна дъщеря. Аз бях попаднала в категорията „приятни съседи“.
Когато я прегръщах за довиждане, затварях очи и си представях, че това е майката, която познавах от 36 години – нейното присьствие, вдъхващо спокойствие,притискането на обятията й и неповторимото и нежно и сладко ухание.
Именно с тази част от болестта и ми беше много трудно да се примиря и да приема. Преживявах труден житейски период и имах нужда от подкрепата на майка ми. Молех се и за двете ни и си мислех колко голяма е нуждата ми от нея.
Един ден, късно следобед, докато приготвях вечерята, молитвите ми се сбъднаха и преживях много приятна изненада. Родителите и съпругът ми бяха отвън, в дворчето, когато майка ми внезапно скокна, сякаш мълния я удари. Втурна се в кухнята, прегърна ме и ме обърна към себе си. Дълбоко в очите й проблесна искрица, която сякаш преодоля всички времена и пространства, със сълзи в очите и много разчувствана, тя ме попита дали наистина аз съм чедото и? Дълбоко развълнувана, аз се разплаках – да, наистина съм аз. Прегърнахме се и поплакахме заедно, никоя от нас не желаеше да позволи на този вълшебен миг да си отиде. Знаех, че ще си отиде също така внезапно, както беше дошъл. Майка ми каза, че чувствала към мен близост и че съм била много добър човек, но че изведнъЖ я поразила мисълта, че аз съм дъщеря й. Почувствахме облекчение и голяма радост. Приех този Божествен дар и му се наслаждавах, макар че той щеше да трае само един миг, час или ден. Съдбата ни беше отредила кратък отдих от тази ужасна болест и ние отново усетихме връзката помежду си. В очите й се появи пламъчето, което не бях виждала там от дълго време.
Макар състоянието на майка ми да продължава да се влошава, тя помни коя съм, а вече мина година от този тъй прекрасен летен следобед. Тя ме поглежда с особен поглед и усмижка, която сякаш казжа:
– Ние си имаме тайна, която никой друг не знае.
Преди няколко месеца, когато мама беше у дома и имахме други гости, тя ме погали по косата и гордо рече:
– Знаете ли, това е моето момиче?
/ Лиса Бойд, из кн. „Пилешка супа за душата“ /