Един ден едно младо момиче, застанало в центъра на града, обявявайки на всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора и започнали да се любуват на сърцето и. То наистина било от безукорна хубост. Нямало петна по него, никакви неравности, нищо. И хората се съгласили с нея, това било най-красивото сърце, което били виждали. ОТ някъде се появила една стара жена и казала: „Твоето сърце не притежава хубостта на моето.“ Насъбралото се множество и младото момиче погледнали сърцето на жената. То биело силно, но цялото било в белези, на места липсвали части, които били заменени от други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места парчетата липсвали изцяло и се образували дълбоки бразди. Хората гледали смаяни старата жена, как било възможно да твърди, че нейното сърце било по-хубаво. Младото момиче, като видяло в какво състояние е сърцето на старицата се разсмяло и казало: „Ти май се шегуваш! Да сравняваш сърцето си с моето, моето е перфектно, а твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда?! „Да“, отговорила старицата, „твоето сърце изглежда прекрасно, но аз и за миг не бих го разменила за моето. Всеки белег върху сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдала любовта си. Аз откъсвам по едно парче от сърцето си и го подарявам, понякога и на мен ми подаряват късче сърце, което приляга на мястото, от което съм откъснала от моето. Ама нали късчетата не са точно премерени, затова и ръбовете понякога. Но аз много ценя тези ръбове, те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек. Понякога съм дарявала от моето сърце без другият да ми е давал от своето. От това са празните бразди, които са останали. Да даряваш любов означава и да рискуваш. И въпреки, че тези бразди са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора. И аз се надявам един ден те да се върнат и да изпълнят празните места.