„Писмо на бялата лястовица до Господ „
Автор: Красимира Обретенова
Аз, която на хората носих живот и утеха,
дето вярваха в мене, тъй както в надеждата свидна,
си отивам оттук.
Не със бяла – с окаляна дреха!
Да, отлитам. Накъдето очите ми видят.
По крилата ми лепнат петна от вихрушки и пепел –
все лекета, оранжеви, сини и кърваво алени.
Тези хора народ ли са, Господи, глухи и слепи!
Мене не, но децата си свидни не жалят ли?
Този смешен народ ли герой е от повест епична,
дето кротко търпи ято гарвани – нови копои.
Те убиват децата му, Господи! Стари езичници!
Те се гаврят и днес със земята му.
Не чужди, а свои.
И не знаят ли бедните, не са ли ни чули, ни чели,
че и гарван, и червей все в нея накрая ще легнат.
Нито в мойто небе, нито в Твоите вечни предели
даже шепичка прах от пръстта й не могат да вземат.
А е толкова страшно, нелепо е даже да гледам
как на мен заприлича народът – оглозган до кокал.
С тъжен вик след потопа, надеждата тръгва последна.
И в последна молитва, Ти чуй и последния вопъл:
Щом със друго не можеш, спаси ги с онази повеля –
“свобода или смърт” ли се казваше старата притча?
Зная, свой срещу свой ще застане. И после ще стреля!
Чак тогава земята ще бъде спокойна. И ничия.