“ Любовта лекува хората – както тези, които я дават, така и тези, които я получават. “ / Д-р Карл Менингер /
С пожълтяла като пергамент кожа, баща ми лежеше свързан към монитори и тръби в интензивното отделение на болницата. Доскоро едър, добре сложен мъж, сега беше загубил над 15 килограма.
Диагнозата му беше рак на панкреаса – една от най-злокачествените прояви на тази болест. Лекарите пра-веха всичко възможно, но твърдяха, че му остават още шест месеца живот. Ракът на панкреаса не се поддава на лечение с облъчване и химиотерапия, така че не мо-жеха да ни вдъхнат голяма надежда.
Няколко дни по-късно, когато баща ми седеше поизп-равен в леглото, аз се приближих към него и му казах:
– Татко, много ми е мъчно за това, което се случи с теб. Но то ми помогна да видя колко съм се отдалечил от теб и да почувствам колко много всъщност те обичам.
Наведох се към него да го прегърна, но раменете и ръцете му се стегнаха.
– Недей така, татко, наистина искам да те прегърна.
Той ме изгледа смаяно. Не бяхме свикнали да демонстрираме подобна нежност в досегашните си взаимоотношения. Помолих го да се повдигне още малко, за да мога да го прегърна. Опитах отново. Този път той се стегна още повече. Почувствах как отново се надига старата омраза и си помислих: „Не, това не ми е нужно. Ако искаш да умреш и да ме оставиш със същата студенина, както винаги досега, давай“. Години наред използвах всеки миг на съпротива и скованост у баща ми, за да го обвинявам, да му се сърдя и да си казвам: „Ето на, на него му е все едно“.
Този път обаче се замислих и осъзнах, че прегръдката е нужна и на мен, а не само на баща ми. Исках да изразя колко го обичам независимо колко му беше трудно да ме допусне до себе си. Баща ми винаги е бил много суров, с немско възпитание и чувство за дълг; като малък родителите му навярно са го учили, че за да бъде истински мъж, трябва да крие чувствата си.
Отпъждайки дълго сдържаното си желание да го виня за отдалечеността между нас, аз всъщност исках да намеря начин да му дам повече обич. Затова му казах:
– Хайде, татко, прегърни ме и ти.
Наведох се близо до него, приседнах на ръба на леглото и ръцете му ме обвиха.
– Сега ме притисни. Ето така. Още веднъж, притисни здраво. Много добре!
В известен смисъл аз учех баща си как да ме прегърне и щом ме притисна, нещо се случи. За миг отвътре изби едно усещане – „обичам те“. Години наред ние се поздравявахме хладно, с официално ръкостискане: „Здрасти, как си“. Сега обаче и двамата с него искахме тази моментна близост да се повтори. Но точно в мига, когато той беше готов да се зарадва на обичта, нещо в горната част на тялото му се стягаше и прегръдката ни ставаше неловка и странна. Минаха месеци преди неговата скованост да си отиде и той успя да позволи на чувствата си да преминат в ръцете му и да ме обгърнат.
Аз бях инициаторът на множеството прегръдки преди баща ми сам да прояви инициатива да ме прегърне. Не го винях, подкрепях го; в края на краищата, той променяше навиците си от цял живот – а за това е нужно време. Знам, че опитите ни бяха успешни, защото в отношенията ни се забелязваше все повече обич и топлота. След около двеста прегръдки, той спонтанно и гласно изрече нещо, което не помня да е казвал преди:
– Обичам те.
/ Доктор ХАРОЛД X. БЛУМфИЙЛД , из кн. „Пилешка супа за душата“ /