/ Из „Кукер Кабаре“, по текст на Любомир Пеевски/
“ ..Мой беден български народ, в душата ти препускат гладни ветрове, в нивята ти кълнат бурени а в домовете кълне безверие…
Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван от светове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници…
Мой нещастен български народ, ние – твоите чеда, където и да се намираме граничим с България.
На тая граница стои нашата съвест, нашата обич, нашата толерантност, гробовете на тия, които са били преди нас и люлките на тези, които идват след нас….
Има една приказка..Имало едно време един дядо и една баба. Те нямат сол – имат сълзи, от тях ще я добием, но когато няма вяра това е страшно…
Когато нямате хляб – аз ще ви обичам, когато нямате работа – аз ще ви обичам, когато се чудите как да свържете двата края – аз ще ви обичам… “