„Усмивка ли почука? „

/автор: Пепа Николова/

Усмивката почука,
Но кой да и отвори?
Обади се капчука,
мърморейки-отгоре.
Разбуди светлината
протегнато лениво
във изгрева прозрачен.
И сенки срамежливо
се скриха в ъгъл прашен.

А горе, в синевата,
от слънцето отвита
огледа се земята.
Настръхнала ,тревата,
във утрото измита,
погледна към небето:
„Ах, колко съм красива!
Росата ми отива.“
Усмихна се – щастлива.
Засмя се и земята-
тъй горда от тревата,
откърмена от нея.
В небето се зарея
усмихнало се ехо.
И пръсна се далеко,
далеко над земята,
във песен неизпята.

Светът я чу-разбуден,
заслуша се-учуден
и каза на капчука:
„Усмивка ли почука?“
А той му се усмихна
и весело откликна:
„Усмивката донесе
и щастие, и песен,
и слънце във сърцето,
и обич във небето“.

Светът се позамисли
и после каза вещо:
„Усмивка, хм…
ВЕЛИКО НЕЩО“!

About the author

Вашият коментар