/ из кн.“Пилешка супа за душата“ /Автор: Мери Шърман Хилбърт/
Тя беше на шест години, когато се запознахме на плажа, близо до който живеех. Изминавам разстоянието от три – четири мили до там с колата си всеки път, когато усещам че светът около мен заплашва да се сгромоляса.Тя строеше пясъчен замък или нещо подобно. Вдигна поглед към мен, а очите и бяха сини като морето.
– Здравей! – каза. Отвърнах само с кимване, защото изобщо не бях в настроение да се занимавам с малки деца.
– Строя…. – продължи тя.
– Виждам. Какво е това? – попитах разсеяно.
– О, не знам точно. Просто ми харесва допира на пясъка.
Звучи добре, помислих си и си събух обувките. Един късокрил бекас прелетя безшумно над главите ни.
– Това е радост! – каза детето.
– Какво е?
– Радост. Мама казва, че бекасите идват, за да ни донесат радост.
Птицата се спусна надолу край брега и изчезна.
– Довиждане, радост – промърморих под носа си – Добър ден, тъга! – и се обърнах да си ходя.
Бях подтисната; животът ми сякаш напълно бе излязъл от релси.
– Как се казваш? – не се предаваше момиченцето.
– Рут – отвърнах. Рут Питърсън.
– Аз пък съм Уенди – прозвуча като “ Уинди” ; – На шест години.
– Приятно ми е, Уинди.
Тя се изкиска и каза:
– Ти си смешна.
Въпреки мрачното си настроение аз също се засмях и отминах. Музикалният и смях ме следваше.
– Ела пак г – жо Пи! – провикна се тя – ще прекараме още един щастлив ден.
Дните и седмиците,които последваха, принадлежаха на други; група неуправляеми бой-скаути, родителско – учителски срещи, болна майка…. Една сутрин слънцето грееше приветливо; аз извадих ръцете си от водата с мръсните съдове и си казах: „ Трябва ми късо-крил бекас”. Грабнах палтото си. Неизменният балсам за душата ми – брегът – ме очакваше. Духаше хладен бриз, но аз крачех напред, опитвайки се да намеря покоя, от който се нуждаех. Бях забравила за детето и когато то се появи, се сепнах.
– Здравей, госпожо Пи – каза то – Искаш ли да си играем?
– Какво имаш предвид? – попитах аз с раздразнение.
– Не знам. Избери ти.
– Какво ще кажеш за шарада? – предложих злорадо. Звънливият и смях отново проехтя….
– Не знам какво е това.
– Тогава дай просто да повървим….
Поглеждайки към нея, забелязах деликатната хубост на лицето и.
– Къде живееш? – попитах аз.
– Ей там – тя посочи към редицата летни къщи. „Странно” – мина ми през ума – „та нали е зима?”
– А къде ходиш на училище?
– Не ходя на училище. Мама казва, че сме във ваканция.
Докато се разхождахме по брега, тя бъбреше по типичния си детски начин, но моите мисли бяха заети с други неща. Когато се разделяхме Уенди каза, че това е бил един щастлив ден. Чувствайки се изненадващо по-добре, аз и се усмихнах и потвърдих.
Три седмици по – късно бързах към моя плаж; бях в състояние, близко до паника. Не бях в настроение дори да поздравя Уенди. Стори ми се, че зърнах майка и на верандата и изпитах желание да я помоля да задържи детето вкъщи.
– Виж, ако нямаш нищо против – изрекох едва ли не сърдито, когато Уенди ме настигна – бих предпочела днес да бъда сама. Тя изглеждаше прекалено бледа и задъхана.
– Защо?
Обърнах се към нея и изкрещях:
„Защото майка ми умря…” – И веднага си помислих: „ Господи, защо ли казвам това на едно малко дете!?!..”
– О..- произнесе тихо то – Тогава денят е лош…
– Да, и вчерашният също, и завчерашния, и….О, махай се!
– Болеше ли?
– Какво да е боляло? – бях вбесена и на нея, и на себе си.
– Ами…когато умираше..
– Разбира се, че боли! – озъбих се аз, неразбираща и затворена в мъката си. Отдалечих се с големи крачки….
След около месец, когато отидох на плажа, нея я нямаше. Изпитвайки чувство на вина, засрамена и признавайки си, че ми липсва, след разходката се отправих към вилата и почуках на вратата. Млада жена с изпито лице и медено руса коса ми отвори.
– Здравейте. – казах – Аз съм Рут Питърсън. Днес малката ви дъщеря ми липсваше и се чудех къде е… – О, да госпожо Питърсън, влезте моля. Уенди много ми говореше за вас. Боя се, че и позволих да ви досажда. Приемете извиненията ми, ако ви е безпокоила.
– Съвсем не; тя е чудесно дете – казах, осъзнавайки, че наистина го мисля. – Къде е тя? – –Уенди почина миналата седмица, госпожо Питърсън. Беше болна от левкемия. Сигурно не ви е казала…
Онемяла от изненада, потърсих пипнешком стол, дъхът ми секна.
– Тя обичаше този плаж… и когато пожела да дойдем, но можахме да и откажем. Тук се чувстваше толкова по-добре и преживя много щастливи, както ги наричаше. Но последните няколко седмици бързо отпадна….(гласът и затрепери).– Остави нещо за вас. Само дано да го намеря. Ще почакате ли малко, за да го потърся?
Кимнах глупаво,а умът ми, препускаше отчаяно, мъчейки се да каже на тази мила млада жена….
Тя ми подаде един поизцапан плик, на който с големи детски букви пишеше: „ЗА Г-ЖА ПИ”.
Вътре имаше рисунка с моливи в ярки цветове: жълт плаж, синьо море, кафява птица. Отдолу с печатни букви грижливо бе изписано:
„КЪСОКРИЛ БЕКАС, КОЙТО ТИ НОСИ РАДОСТ”.
Очите ми се напълниха със сълзи и сърцето ми, което почти беше забравило да обича, се разтвори широко. Прегърнах майката на Уенди…
– Съжалявам, съжалявам, толкова съжалявам – мълвях отново и отново…….и двете заплакахме. Сложих в рамка прекрасната малка рисунка и сега тя виси в кабинета ми.
Шест думички – по една за всяка година от живота и. Те ми вдъхват усещане за вътрешна хармония, кураж и обич, която не иска нищо в замяна. Подарък от едно дете с морскосини очи и коса с цвета на пясък, което ме научи как да дарявам любов!
/ из кн.“Пилешка супа за душата“ /