/ автор: Цветан Начев/
Уж пак небето ти е топло синьо,
вековно ехо с гръм горчив.
Но ти умираш пред очите ми, Родино,
пред моите избодени очи.
Чедата ти, отвлечени в невяра,
безименни, безродни, без съдба.
Но ти не плачеш – казват, че си вече стара,
но точно аз не ще те погреба …
Топя в горчивото ти, старо вино
отровата от моите коси.
Не можеш да загинеш преди мен, Родино,
живей във мен и мен спаси!
С деца и старци ще стъкмя огньове,
ръждиво слънце в синева.
И самодиви – бели сенки ще сноват отново,
в гората ти, по вечната трева.
Ще победя смъртта ти с ледни длани,
и с три синджира нищета.
Ще изцедя кръвта си в жадните ти рани –
последно моя на света.
Топя в горчивото ти, старо вино,
отровата от моите коси.
Не можеш да загинеш преди мен, Родино,
живей във мен и мен спаси!