„Зa селяните“

/ автор : Дончо Цончев /

Всяка вечер преди новините по телевизията гледам рубриката „малък коментар“ – дечица отговарят на въпрос. Тези наши внучета ме интересуват силно –
на тях оставяме света.
Този път въпросът е: „Какво е селянин?“
Момиченце: Ами те са направили нещо лошо, селяните.
Момченце: Те са, които отиват в затвора.
Те са глупави, мръсни –
продължиха дечицата, докато накрая едно завърши така:
Те не ядат нищо, защото нямат пари.

Жена ми ме поглежда,
тя отлично знае как чувам всичко това.
Аз пък поглеждам към масата.
Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук.
Мисля си откъде иде всичко това.
Опитвам се да не се гневя. Отвявам се в далечни спомени (стар мой трик) – виждам диканята,
с която вършеехме житото на хармана при дядо ми. Чувам: „Жетва е сега, пейте робини.“
С цяло гърло крещя на кобилата да държи браздата, защото ралото подскача.
Тринайсетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края –
режат лицето ми и потта силно люти.
Порасъл съм под една картина у дома, наречена „Градушка“. Черно небе, селянин с червен пояс разкъсва бялата си риза – моли се на Бога да пощади хляба за челядта. Край тази картина баща ми обичаше да рецитира „Градушка“ на Яворов.
Виждам лелки, стринки, каки – наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце. Кърмещи като във великото платно „На нивата“. Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките – като в картините на Майстора.
Тук се пие глътка ракия. Сещам се и тя откъде иде.
И се питам откъде дойдоха отговорите на децата, които до едно обясняваха,
че селянинът е нещо отвратително.
Ами от родителите им – откъде другаде?
Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си средновековен замък.
Родители, които с необяснима злоба секат собствените си корени.
Всъщност на паразита за какво му е корен?
Ни новините ме интересуват сега, ни дори спортните.
Просто зяпам как гори камината и размишлявам.
Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват,
докато ни ги докарат у дома.
И тръгна ято въпроси – от мен към мен – като например защо Толстой си я караше в Ясна поляна,
а не в Москва и Париж.
Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкова крави,
след като беше носител на Нобелов приз
и вече имаше пари за три живота?
Защо англичаните напират напоследък у дома – да си купуват къщи по селцата?
Не знам. Предавам се. Малко кафенце за ободряване. И то не расте по тротоара. Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, абичките, момите – пак наведени над каменистата почва под южното балканско слънце. Бедността, пендарките, носиите и песните – все по наследството от вековете.
Така съм задрямал. И в полусън се поклоних дълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.