/ автор: alkaltchev /
По средата на Мелник минава река.
Изведнъж, по-нагоре я няма..
Сякаш някой вълшебник бе махнал с ръка
и реката бе скрил със измама.
Казват някога в нея протекло вино.
Тежко, гъсто и черно-червено.
И пропило безценното течно злато,
там отдолу, в земята на Мелник.
Оттогава стъблата на всички лози
и до днес са червено-ръждиви.
А когато ги режат, потичат сълзи.
В песъкливата почва попиват.
И превръщат живота на сивата пръст
във нектар, който пълни зърната.
После черните гроздове стават на мъст.
Долу в избите. Пак под земята.
Там тя ври и кипи. За да стане вино.
Онова черно мелнишко гъсто,
от което кръвта, в теб играе хоро
и се ловиш за ножа на кръста.
И запяваш за жадния морен сокол,
дето пиел вода на Вардаро.
И поливаш десетата рана с вино.
А до утрото, тя заздравява.