„Когато всичко стане Христос“ (II част)

(Продължение на част I )
Автор Архим. Андрей Конанос

Не разбираш, защо другият плаче? Кое накара тази жена да плаче, още преди да й кажа каквото и да било? Тя плаче, защото чувства, че стои пред Господа, стои пред Тайнството – Изповедта, Светата Литургия, Светото Причастие, стои в Тайнството на Църквата и се отдава на това. Такъв е Христос. Христос трябва да влезе в сърцето ти, разбираш ли, за да събуди всяка твоя клетка, да те промени, да ти даде сила, за да издържиш в живота. Как иначе ще издържиш в живота? Накрая ще полудеем. Без Христос полудяваш, без Него идва не просто някаква скръб, а депресия – не скръб, а депресия, тоест на върха на неутолимата скръб. Бидейки без Христос, убиваш себе си, разболяваш се. Ако не поставиш Христос в живота си, кого ще поставиш? В тебе остава вакуум, опитваш се да го запълниш с други неща, но ти остава същият горчив вкус. Отчаяно търсиш промяна, нещо ново, но каквото и да промениш, пак пропадаме в същото нещо. И пак същите преживявания и опит да избягаме от тях чрез някаква промяна, а накрая пак остава същата горчивина – този горчив, сух вкус в устата. Във всеки случай ние не сме създадени за такъв живот. Бог ни е създал за много велики неща – – ти заслужаваш да живееш нещо превъзходно, заслужаваш да станеш свят, да простираш ръце и да чувстваш, че домът ти се изпълва с Христовото присъствие, да чувстваш в сърцето си безкрайна радост, заслужаваш да чувстваш щастие, което да извира отвътре навън, а не да идва отвън навътре. Разбираш ли? Отвътре навън – да изпитваш радост, за която да не знаеш от къде идва, това е Христос. Христос да влезе в теб. Иисус! Не ми омръзва да казвам това име. А на теб?

Имам едно недоумение, нека те попитам, а ти ми отговори. Има моменти, когато сутрин мисля как вечерта ще изям нещо вкусно и мисълта за това ме изпълва с радост. Същото ми каза и един познат:

– Да ти каже нещо, отче! Защо при мисълта, че вечерта ще изям една пица и ще изпия една кока-кола чувствам радост, а не се радвам при мисълта за Христовото име?

Иисусе мой, Христе мой! Защо не се радвам при мисълта, че ще се моля? Защо едно ядене или дори само мисълта за него или за даден спортен отбор, за някакво светско събитие ми доставят такава радост? От сутринта да чакам вечерта, за да отидем на таверна да хапнем – така ми каза един човек. И да не се радвам, когато си помисля, че имам моя Господ, имам моя Бог, очаква ме раят, царството Божие, Светата Литургия, която наближава – тези неща, защо не ми дават живот? Защото Христос не е влязъл в живота ни, затова! Затова!

Старецът Йосиф Исихаст на Света Гора казвал, че когато четял книга и срещал думата „Иисус” „Иисусе мой”, „Христе мой”, не можел да продължи, а ние безпроблемно продължаваме! Четем думата „Иисус” сякаш четем готварска рецепта. Чуваш това име „Иисусе мой, Христе мой, Създателю мой, Творче мой, Любов моя, Светлина моя, Пастирю мой!” каквото искаш, всичко хубаво е Христос! Чувстваш ли това? Това е – да се изпълни животът ни с Христос, да се наситим с Христос, чрез Него да намерим пълнотата на душата ни, да не просим любов от хората и да ги изморяваме и те да ни изморяват. Всички се изморяваме и причиняваме умора. Защото, ако не се облегнеш на Господа, Който е извор на любовта, постоянно ще просиш любов от един, от друг, от една, от друга. И какво да ти даде човекът, след като няма? Търсиш любов и обич от мъжа си. Ама къде да ги намери да ти ги даде? Има ли ги? Има хора, които дори с любовта от родителите си не са се наситили. Само ако докоснем Господа, ще намерим покой, ще имаме извора на любовта. И след това ще казваме:

– Ако ме обичаш, ти благодаря и това ме радва! Ако пък не ме обичаш, това не ми пречи – аз те обичам. Аз имам източник на радост, сила и любов, защото докоснах Първоизточника. Докоснах Началото на тварите, Причината на всички неща и съм щастлив.

В противен случай все ще просим. Отиваш да изнесеш беседа, идва някой да се изповяда и търси обич. Усещаш, че иска нещо да вземе, търси топлина, иска обич. Всички търсим обич и гледаме кой ще ни погледне мило, кой ще ни каже някоя добра дума – блага, сладка, нежна, обична, да почувстваме нещо. Не крием, че търсим това, но всичко трябва да тръгва от Господа. Никой човек не може да изпълни душата ти, никой сам по себе си не може да те направи щастлив. Само във връзката с Бога ставаме пълноценни човеци и можем и ние да имаме, и на другите да дадем, така че дори и никой да не ни обикне, това да не ни пречи.

Спомняш ли се какво ми разказа веднъж?

„Веднъж надвечер бях сам, седях и очаквах да звънне телефонът. Но никой не се обаждаше. Никой. Никой не се интересуваше от мене, дали съм жив или умрял, нима никой не ме обича? Но ето че телефонът звънна, хукнах да го вдигна, зарадвах се много и си казах: някой ме търси… Знаеш ли какво се оказа? Търсеха някаква аптека, беше грешка… Обадиха ми се по погрешка. Някой си помисли за мене по погрешка“.

А аз какво ти казах?

– Някой те обича, не по погрешка, Някой те обича истински, винаги, ден и нощ, 24 часа, гледа те и очаква да му обърнеш внимание, но не си го разбрал и затова страдаш. Просиш любов оттук и оттам. Съществува трайна любов, която ни обсажда, Христовата любов, която е толкова смирена, толкова търпелива, че чака кога ще настъпи часът, когато ще Му отделиш поне малко време, за да се занимаеш с Него! Когато ще Му отдадеш поне малко значение, малко време, за да ти каже, че те обича. Когато спреш за малко телевизора и отвориш очите на душата да Го видиш, когато вземеш Св. Писание да четеш и да се просветиш. Когато вземеш броеницата да кажеш молитвата, за да се облагодатиш. Господ очаква всичко това и ти казва:

– Ти очакваш телефонно обаждане, но Аз те възлюбих преди телефонът да се създаде, преди свят да се създаде, Аз те възлюбих! Намерих начин да ти казвам това в сърцето, но сърцето ти никога не функционира правилно, никога не бие за Мене, постоянно си зает с едно, с друго, с трето и нямаш време да Ме чуеш, когато ти говоря. Не утихваш дори за малко, за да чуеш как ти казвам: „Аз, дете Мое, един ден на Голгота, беше обед, преди две хиляди години пролях кръвта Си за теб. Кой друг умря за тебе, както Аз? – казва Христос. – Кой друг се разпна на Кръста за теб? Кой друг умря за теб? Кой друг обагри земята с божествена кръв от любов към тебе?“

Разбираш ли? И не ми казвай, че това са теории и митове, защото ако беше така, тази любов нямаше да крепи толкова хора, нямаше да държи онзи калугер на Света Гора, който е толкова щастлив, бидейки затворен в една килия. Ако това, за което говорим, е мит, то нямаше да може да крепи този човек в живота, сред изкушенията, удари, несгоди, пости, нищета, жажда, трудности. Каза ми го на Света Гора, спомняш ли се?

– Не искам да излизам от килията си и бомби да хвърлят отвън, когато вляза и се усладя, не искам да изляза!

– И какво има в килията ти?

Празна е откъм светски радости. Една малка килия, три на три метра, но вътре е Христос, Света Троица, Божията благодат, Светият Дух, вътре е просторът на небето и безкраят на най-хубавата равнина, пълна с благоухания и рози. И монахът не иска да излезе от килията си. Кое е това, което го държи? Нищото? Той има Христос – това, което ти наричаш басня. Ако възлюбиш Христос, никога, ама никога няма да чувстваш самота. Аз може и да не го правя, но ти можеш да живееш това. Нека ние, които го казваме, не сме истински, няма значение. Ти може да си мъдър, ти може би ще схванеш смисъла и ще направиш стъпката, която ние не сме направили. Обаче и ние искаме. Искаме и се опитваме. Ти обаче, който имаш желанието, имаш жаждата, имаш искреността, имаш благоразположение в душата, го направи, ти го направи. Не гледай мене, не гледай другия, които говорим, а не вършим. И какво пречи, действай, подвизавай се, живей, за да се зарадваш, да изпиташ щастие, заслужаваш го. Всичко това е изключително много, ако помислиш върху него – да се изпълни сърцето ти с щастие и радост, да се насладиш на уюта, който Христос ти дава.

Този, който живее тези неща, какво да каже? Аз живея в Господа? Така е. Но обикновено този, който обича, не говори, а се моли. Моли се и за себе си, и за мене, който говоря, и за целия свят и казва: „Господи мой, това, което той казва е така, аз живея тези неща. Помилуй и този, който ги говори, помилуй и всички хора, които ги живеят”.

Когато говориш за Господа, не се изморяваш. Господ отморява, а аз просто изморявам, защото съм човек, повтарям това. И ти си човек, и ние хората се изморяваме един друг. Но мисълта за Христос, онова „Спомних си за Господа и се зарадвах”, зарадва се душата ми, изпълва живота ни със смисъл. Тоест когато мислиш за Господа, не се изморяваш, радваш се да говориш за Него, радваш се да мислиш за Него, животът ти се променя. Това е опиянение, лудост, за която старец Порфирий казва на една монахиня:

– Ще се помоля на Христос да те направи не безумна, а богобезумна, безумна за Бога.

Да станем безумни за Бога. Да се подлудим от божествено щастие. Всички търсят някаква лудост в този свят, опиват се, за да се замаят, гледат телевизия, за да оглупеят, правят нещо, за да се забравят, а ние обичаме Господа, за да се подлудим, тоест да се подлудим по божествен начин. С други думи това е Божествено опиянение, в онова небесно празненство в рая, където не знаеш къде си и какво се случва, но след това всичко в живота се променя. След това всичко е много хубаво, не мислиш за грехове, защото греховете ти се опрощават. Не се занимавай постоянно с греховете си, много те моля – те не се изправят по начина, по който ти се занимаваш с тях. Греховете се изправят, когато възлюбиш Христос. Не гледай греха си, не любопитствай за него, не рови в него, не го анализирай, не се занимавай постоянно с него, дай го на Христос, обърни очите на душата си към Христос. Отвори ръцете си за Христос, както казва старец Порфирий, прегърни Христос и не се занимавай с греховете, те сами ще изчезнат. Когато в сърцето ти влезе Христос, тогава няма да искаш да пушиш. Не мога да ти кажа „Спри цигарите!” Казваш на човека да се моли в момента, в който пуши:

– Ама не мога!
– Е, тогава какво ще стане? Не можеш да сложиш Христос в живота си?
– Ама след като пуша?
– Не искам да ми казваш какво правиш сега, тоест да ми говориш за цигарите. Аз ти говоря за Христос, не ми говори за цигарите, моля те! Нека не принизяваме разговора, аз не коментирам какво правиш. Научи се да молиш в това, което вършиш.
– И когато съгрешавам?
– И когато съгрешаваш! Ще се молиш на Господа каквото и да правиш!
– И ще се поддам ли?
– Не знам. Ти се моли и прави каквото искаш! Не казва ли така и бл. Августин? Обичай Бога и прави каквото искаш! Казвай: „Христе, обичам Те, но не мога, пуша цигари” и когато постоянно изричаш тези думи, след време тази Христова любов и настояването в нея ще направи цигарите по-малко привлекателни, няма да ти харесват. Защо ли? Защото ще ти харесва нещо друго повече от цигарите. Например на мене ми харесва да ям баницата, но ако някой ми даде едно парче пица, ще ми харесва повече. Баницата отива в ъгъла. Когато видиш по-доброто, тогава другото, което също може да ти се струва добро, не те привлича.

Да те попитам нещо, защо съгрешаваш? Не се обърквай, ще го кажа просто, знаеш ли защо съгрешаваме? Защото е хубаво да съгрешаваме! Затова съгрешаваме. Не е ли истина това? Един състудент някога в университета ми каза ясно, понеже човекът беше искрен:

– Слушай, чашата на греха е сладка и ще я изпия до дъното!

Аз му отвърнах:

– Наздраве!

Ако въобще е възможно това да бъде за твое здраве. И второто, каза го и ти, тази чаша има дъно. Какво ще правиш след дъното? Душата ти иска още, още и още и няма да се наситиш с това. И знаеш ли какво? Дъното е много горчиво. Ние съгрешаваме най-вече, защото нещо ни харесва. Когато дойде Христос, Който дава сладост, по-голяма от всичко друго, тогава се отсичат греховете. Никога не казвай на другия насила да спре някой страст „Отсечи страстта! Отсечи страстта!”, защото той ти казва:

– Какво ще сложа на нейно място? Казваш ми да спра цигарите. И какво ще правя в часа, когато ме обхване истерията? Какво ще правя тогава, към какво друго да се обърна и да ми даде радост, която цигарата би ми дала? Слушай да ти кажа нещо. Ако не пушиш, не можеш да разбереш. Затова не съди. Не можеш да влезеш в душата ми да видиш какво чувствам в този момент.

– Добре, зачитам това, че в момента, в който пушиш, изпитваш някакво приятно чувство, както и когато правиш нещо друго, съгрешаваш и аз съгрешавам и всички съгрешаваме и чувстваме нещо.

Когато обаче дойде Христос и изпълни душата ни, не искаме да вършим грях. Не е нужно другият да ни казва: „Не върши грях!”, не ти идва, не можеш.

Ти защо клюкарстваш? Защото е хубаво! Нали, отговорих ти, защото е хубаво! Виждаш как, когато клюкарстваш кръвта ти се раздвижва, как се оживяваш, как чувстваш оживление, в устните, в ума, идват ти идеи, говориш, устата ти „мели”. Осъждането е наслада, наслада е, какво да се лъжем, да не би насила да клюкарстваш? Приятно ти е.

Един човек се обади на една госпожа в часа, когато си почиваше следобед и като й каза някакви клюки, тя веднага се разсъни и ококори. Започнаха разговор. Говориха, говориха, говориха. Защо осъждаш? Защото ти харесва. Когато обаче познаеш Христос, ще разбереш, че осъждането не може да се сравни със сладостта на Христос, сладостта на осъждането няма сладостта на Христос. Затова, когато например има голямо и хубаво бдение, на което отиваш и се замайваш от многото молитва, замайваш се в добрия смисъл на думата – от замайването на молитвата и от опиянението на любовта към Христос, и да речем, че си тръгваш от бдението, някой те взема с колата, и пътниците започват да говорят помежду си, да клюкарстват за друг човек. Ти, ако си почувствал молитвата, ако си възлюбил Господа, ако си се причастил, ако си казвал молитвата през цялото бдение 4-5 часа и казваш „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!”, тогава и да ги слушаш как осъждат, теб не те засяга. Няма нужда някой да ти казва „Не осъждай!”, не ти идва да осъждаш.

Така се отсичат страстите, така се променя светът, така се променя човекът, не можеш да промениш мъжа си, жена си с думи, с проповеди, с външно налагане, с натиск, не можеш да го задушиш, как да се промени? Въпросът е как Христос да влезе в човека и да промени неговия живот, да промени неговите очи, ръце, ума, сърцето, тялото, душата, как ще влезе? Това е целта. Но понеже не можеш да направиш това, което е трудно, всички правим лесното. Викаме „Спри цигарите!”, „Направи онова!”, „Поправи се!” „Съвземи се!” „Сложи ред в живота си!”, ама това ще стане, само ако Господ влезе в нас. Разбираш ли? Възлюби Господа, не мисли за страсти, грешки, грехове. Насочи силите си към това да възлюбиш Христос и не се занимавай със съгрешенията. Направи ми впечатление това, което чух веднъж по едно предаване по телевизията – „Архондарик” с Волския митрополит Игнатий и ставаше въпрос за някакъв свещеник в чужбина, ако помня добре, към когото някакъв човек се обърнал с думите:

– Отче, искам да ми се опростят греховете!
Той му каза:
– Нека ти прочета опростителната молитва!
– Ама още не съм се изповядал?
– Застани на колене!
– Но не съм се изповядал, без да ти кажа греховете си?
– Нека ти кажа нещо. Ти ще ми ги кажеш, добре. Аз обаче искам да ти посоча, че Господ ти е простил греховете и преди да ги кажеш. Греховете не се опрощават понеже ти сега ги казваш. Господ ни е възлюбил и ни е простил дори преди да се покаем. Когато на Голгота се разпъна на Кръста, Той ни каза: „Аз ви опрощавам, каквото и да направите!”.

Греховете ни не се прощават, защото ги казваме. Казваме ги, защото сме разбрали необятната любов на Христос, опрощението, което получаваме от Него и от изумление и благодарност ги казваме на духовния изповедник. Изповядваме ги и това, което казваме, Господ вече го е опростил, още на Голгота, греховете ни са опростени. Това, което остава, е да отидем да вземем опрощението близо до Господа. Върви на Голгота, протегни ръцете си и вземи опрощението. Толкова е просто! С други думи, опрощението се дава даром от Господа. То вече е дадено. Христос е пострадал заради нас, докато бяхме грешни, Господ умря за нас преди да се покаем, преди да се поправим, Господ ни е възлюбил. Разбираш ли това? Христос те е възлюбил преди да се поправиш! Той ти казва:

– Чедо мое, престани да изследваш греховете си, Аз вземам всички тях и ги заличавам!

Църквата е място, където умът постоянно се върти не около греха, а около Христос. Той е средоточието и по този начин грехът постепенно изчезва, губи своята привлекателност, силата, влиянието си, защото душата ни се е очаровала, омаяла се е, била е привлечена от Господа. Но ако това не се случи, постоянно ще се занимаваш с грехове, с проблеми, с грешки, със страсти. Трябва да разбереш разликата.

Не е хубаво например един млад човек да казва, че не ходи на църква, защото в Църквата се говори само за грехове… Кой ти каза, млади човече, че Църквата се занимава постоянно с греховете? Нима делото на Църквата е да се занимава с греховете? Или да се занимава с живота, със светлината, с опрощението, с изкуплението, с мира, който Христос дава, с Неговото пресвято Тяло и Кръв, Който опрощава всички, с прегръдката, която ти дава Христос. Църквата е утвърждение, а не отхвърляне. Изповядваш греха си и ти бива простено. Тежестта в духовния живот обаче не пада върху това.

Да вложиш Христос в живота си е най-голямото нещо, да се чувстваш изкупен, спокоен и опростен в св. Тайнства на Църквата, да приемаш пресвятото Кръв и Тяло на Господа! Да не се страхуваш от ада, от смъртта, а да чувстваш щастие.

/Превод Г.Константинов, източник: http://www.dveri.bg/content/view/13315/97/

About the author

Вашият коментар