/ Александър Геров , 1940 г. /
Невидими оръдия гърмят.
Висят над мен разкъсани просторите.
– Родино моя, трескава земя,
какво направиха със тебе хората?
Моретата се блъскат о брега
и планините се забулват с облаци.
И нещо страшно готвят ти сега
големите водачи на „пророците“.
Аз ще дочакам оня час велик,
когато с остри, светкащи зеници
ще тръгна като беден, прост войник,
за да те браня, майко, от войниците.
Аз ще те браня, майчице земя –
ще браня твойте птици и животни
и своята настръхнала съдба
докрай ще нося гордо и безропотно.
Когато падна смъртно наранен,
ще затръбят от болка ветровете
и мойто знаме – родното небе –
ще ме обсипе с блясъци и ордени.
Тогаз ще дойде Ботевия вълк,
ще клекне, ще ми ближе кротко раните
и аз щастлив навеки ще заспя,
защото вярно и докрай те браних.
(1940 )