Живея в самота. И много рядко
край мен минават хора и слънца.
И в малката ми северна тетрадка
записвах разпознатите лица.
Преди година, може даже повече
един намръщен Кай ме поздрави.
Той носеше сърцето си на облаче
изваяно от ледени стрели.
А после подарих на Герда шала си
и топлите обувки на надеждата.
Защото бе измръзнала от градуси,
от липси, от очакване, от вглеждане
да зърне сърчицето на любимия,
дори без име. Даже без лице.
И си отиде. С лоса ми замина
помахвайки щастливо от сърце.
И ето ме – в гората при студеното.
Вали, вали, вали, безкраен сняг.
Но аз не забелязвам вече времето
на лудналия от промени впряг.
Пописвам си в тетрадката за утре.
А вчерашната тайничко изтрих
с два погледа – назад един, навътре.
И толкова. Без много да му мисля.
Че и да мисля, няма да разцъфнат
саксийките на старата веранда.
В разбойническия ми свят замръзват
когато са от другия откраднати.
/Публикация:
http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&thold=-1&mode=flat&order=0&sid=131794 /