/автор: tzanet / Когато съм сам и забравен от всички. Когато не търся от никого нищо. Мигът се явява без капчица слава и нежно започва любов да дарява. Неочаквана нежност и вятърни мелници. Омайни мъгли и вълшебни стрели. Пробуждат ме тихо от сладкия сън, в който ти си притихнала вън Плачи, крещи ако искаш дори. но всичко от теб ще дарява звезди.

Един наш приятел скитал по безлюден мексикански плаж на залез слънце. Както се разхождал, в далечината съзрял друг човек. Приближавайки към него, забелязал, че местният жител постоянно се навеждал, вземал нещо от земята и го хвърлял във водата. Отново и отново той запращал нещо в океана. Когато нашият приятел стигнал недалеч от него, той забелязал, че човекът вземал една по една морските звезди, изхвърлени на брега от вълните, и ги връщал обратно във водата. Нашият приятел недоумявал. Приближил се до човека и рекъл: — Добър вечер, приятелю. Чудех се какво ли правиш… — Хвърлям морските звезди обратно в океана. Сега има отлив и те са останали на брега. Ако не…

/ Автор: Старецът Пайсий Свтогорец / – Отче, как да гледаме на човека, който постъпва с нас несправедливо? – Как да гледаме на него ли? Като на някой наш голям благодетел, който внася на наше име влогове в Божията каса. Прави ни богати във вечността. Това малко ли е? Не обичаме ли нашия благодетел, който и да е той? Не сме ли му благодарни? Така и този, който ни онеправдава, нека го обичаме и да сме му благодарни, защото е наш благодетел за вечния живот. Несправедливите сами себе си онеправдават за вечността, а тези, които с радост понасят неправдата, биват оправдани във вечността. Един благочестив човек, глава на семейство, бе…

Когато бях в прогимназията, хулиган осмокласник ме удари силно в корема. Болката и ядът бяха големи, но срамът и унижението бяха също толкова непоносими. Неистово желаех да му го върна! Намислих на следващия ден да го причакам при велосипедните стоянки и да му дам да се разбере. Кой знае защо, разказах за намеренията си на Нана, баба ми – голяма грешка. Тя ми изнесе лекция в продължение на цял час (тази жена наистина я биваше да говори). Лекцията беше пълна скука, но сред другите неща смътно си спомням, че ми каза как нямало нужда да се тревожа заради него. – Добрите дела водят към добро, лошите към зло. Казах й…

Този път не е пътека… И мъничко признавам ме е страх. Ей тъй, слабост по човешки, но ако ти ме хванеш за ръка, очите си за малко да затворя да вдишам глътка изворен покой, със страховете си да се преборя ей тъй за миг…Че няма кой да стъпи с мен по тези островърхи и назъбени грамади. То си е за страх… Но ти ела, за миг да си отдъхна и после в бурята да продължа… / незв. автор /

/ Aвтор: Камелия Кондова / Такава планина не е за всеки. По-мъдра е от мен, и по-зелена. Протягам се и ставам на пътека – да минат по-невежите от мене. Такава планина не е за вчера – да я обиждам със невръстни дати. Аз първо трябваше да се намеря, а после да се губя в красотата й. Такава планина не е за после. Тогава някой друг ще я живее. Сега съм аз. Със поглед я докосвам. Не се смалявам, а раста пред нея. И толкова голяма вече ставам, че тебе с този поглед те прекрачвам. На равното все някак ти прощавах. Но днес е планина. И няма начин. Източник: http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=93813