/ Автор: Маргарита Петкова/
Парцалива, с разбито коляно,боса-стои до леглото и хленчи.
Прилича ми на пребито просяче.
Как да и кресна:,,Бягай от мене,че…“
Как да и посоча вратата, да я изхвърля в дъжда на улицата и камък подире и да изпратя?
Така беззащитна и щурава е…Кой ти е виновен?-питам я.
Казах ли ти там да не ходиш вече?
Гледа ме виновно в очите. Щом не слушаш-върви си.
Пречиш ми!
Стои. И ме дърпа за нощницата.Не ми дава да спя.
Но, какво искаш от мене още? Колко пъти те предупреждаваха?
Цяла нощ ли ще ме държиш будна,
малка наивна глупачке! Ама съвсем луда си!
Сяда на пода и плаче.Чак да ти скъса сърцето.
Хайде,ела. Успокой,се. Сега ще превържем коляното.
Ето. Какво да те правя-моя си…
Сгушва мокро носле на рамото ми, даже се усмихва насън, бедната…
А сутринта – да съмне само – и пак ще хукне към тебе……