/Автор: Галина Павлова /
Приятелите, моите приятели
са нещо, много повече от хора.
Те не веднъж и дваж са ме спасявали,
когато тръгна с вятър да се боря…
И после тихомълком са преглъщали,
когато мълчаливо ги напусна,
защото знаят – аз си се завръщам
(най-малкото когато мрак се спусне).
Навярно имат корабни въжета
наместо нерви (щом търпят ме още)
съвсем сама да ходя срещу себе си
и после да им уревавам нощите…
Приятелите, моите приятели
не съдят строго щом направя глупост.
Усмихват ме, когато в мен вали
и ми се радват щом изпадна в лудост.
А аз… не знам дали ги заслужавам
щом често на “порои” ги обричам.
Едно да знаят само се надявам,
че много, не, безкрайно ги обичам!
Comments
Вашият коментар
Трябва да влезете, за да публикувате коментар.
Едно да знаят само се надявам,
че много, не, безкрайно ги обичам!