/автор: Merian/ Дотолкова ми стигат силите на мен. Врабеца да нахраня със трошица. Да кресна след избягалия ден. Да поизправя стъпкана тревичка. Приятел да изслушам мълчешком. Съвет да не раздавам непоискан. Да тичам по обезлюден перон след влакове, които ни разсичат. Да стисна зъби, да броя до сто, когато ми се иска да ранявам. Да милвам цвете, да говоря със дърво. И рядко – да вървя по тротоара. Дотолкова ми стигат. Да греша. И да се влюбвам като за последно. Да искам да се случват все неща, които са привидно непотребни. Да падам със затворени очи. С отворени широко -да целувам. Да ме е страх от мъртвите души. От тъмното.…