/ Автор: Томи Тодоров / Усмивката ти погледа ми срещна, препъна се във него, но подмина. Помислих си да те настигна – честно! И оттогава мина към година… Не зная щеше ли да спреш ти, ако бях извикал „Извинете…“ Изпитал на гърба си много срещи, аз предпочетох спомена пред тебе. Все още спират се усмивки в моя поглед препъват се, и после подминават. Дали това съдба е – не, не помня да съм поръчвал аз съдба такава. Ако се случи някой ден така – усмивка нечия пред мен да падне, аз бих подал внимателно ръка и бих помогнал й да се изправи. И после, ако тя остане с мен и…