“ Да сториш добро…“


Една вечер той се прибираше към вкъщи, карайки по двулентовия провинциален път.
Работата в това малко общество от средния запад беше почти толкова бавна, колкото и неговия раздрънкан Понтиак. Но той никога не престана да търси. Откакто фабриката на Ливайс затвори, той беше безработен, и със зимата, чукаща на вратата, притеснението вече дори завладя дома му.

Пътят беше пуст. Не много хора имаха причина да са на него, освен ако не напускаха.
Повечето му приятели вече заминаха. Те имаха семейства, които да изхранват, и мечти да осъществяват. Но той остана. Все пак тук беше мястото, където погреба своите родители.
Той беше роден тук и познаваше страната.

Можеше да мине по този път със завързани очи и да ти каже какво има от всяка страна на пътя, а с неработещите му фарове това вършеше чудесна работа. Започна да се стъмва и дори се появиха леки снежинки. По-добре беше да продължи.

Нали разбираш, той почти не видя старата жена, застанала отстрани на пътя. Но дори в изчезващата светлина на деня той можеше да види, че тя се нуждае от помощ. Така че той отби пред нейния Мерцедес и слезе. Неговият Понтиак все още пърпореше, когато я приближи.

Дори усмивката на лицето му не намали тревогата й. Никой не беше спрял да помогне през последния час и нещо. Той щеше ли да я нарани? Той не изглеждаше безопасен, а беден и гладен. Той можеше да види, че тя беше изплашена, застанала отвън на студа. Той знаеше как се чувства тя. Беше онова усещане, което само страха може да предизвика в тебе. Той каза:
„Аз съм тук за да ви помогна, госпожо. Защо не почакате в колата, където е топло? Между другото, казвам се Джо.”

Е, всичкия й проблем беше една спукана гума, но за една стара жена това беше достатъчно лошо. Джо излезе изпод колата, търсейки къде да постави крика, задирайки леко пръстите си един-два пъти. Скоро той можа да смени гумата. Но след като целия се изцапа и ръцете го заболяха. Докато затягаше болтовете, тя свали прозореца и започна да му говори. Каза му, че е от Сейнт Луис и само минава оттук. Не можеше да му се отблагодари достатъчно за това, че е спрял. Джо само се усмихна, докато затваряше багажника й.

Тя го попита колко му дължи. Всяка сума щеше да бъде приемлива. Тя вече си беше представила всички ужасни неща, които можеха да й се случат, ако той не беше спрял. Джо никога не мисли два пъти за парите. Това не беше за него работа. Това беше помощ за някой в нужда, а сам Господ знае, че е имало толкова хора, които са му подавали ръка в миналото. Целият му живот беше минал по този начин и никога не му е хрумвало да се отнася по друг начин. Каза й, че ако тя наистина иска да му се отплати, следващият път, когато види някой в нужда, да даде нужната помощ, и добави „… и си помисли за мене.”

Той изчака докато тя запали колата и потегли. Беше студен и депресиращ ден, но той се чувстваше добре, когато потегли за вкъщи, изчезвайки в спускащия се мрак. Няколко мили по-нататък по пътя старата жена видя малко кафе. Тя влезе, за да вземе нещо за хапване и да поеме дъх преди да продължи отново своето пътуване към дома. Ресторанта беше доста неприветлив. Като цяло усещането беше непознато за нея. Касовия апарат беше като телефон на неработещ актьор, не звънеше често.

Нейната сервитьорка дойде и й донесе чиста кърпа, за да подсуши мократа си коса. Тя имаше приветлива усмивка, такава, която дори след цял ден на крак не можеше да бъде изтрита. Старата жена забеляза, че сервитьорката беше бременна почти в осмия месец, но тя никога не позволи на неразположението и болките да променят отношението й. Старата жена се зачуди как някой, който има толкова малко, може да бъде толкова мил и раздаващ се към напълно непознати.

Тогава тя си спомни за Джо.

След като старата жена приключи с яденето си и сервитьорката отиде да вземе рестото до 100-доларовата банкнота, старата жена веднага напусна ресторанта. Тя вече беше изчезнала, когато сервитьорката се върна. Тя се зачуди къде е жената, когато забеляза нещо, написано на салфетката. Сълзи напълниха очите й, докато четеше написаното от жената.

А то беше: „Не ми дължите нищо. Аз също съм била там. Някой веднъж ми помогна по начина, по който аз помагам на Вас. Ако искате да ми се отплатите, трябва да направите следното. Не позволявайте искрата на любовта да изгасва у вас.”

Е, имаше маси за чистене, захарници за пълнене и хора за обслужване, но сервитьорката остави това за следващия ден. Същата вечер, когато се прибра вкъщи от работа и легна, тя мислеше за парите и какво беше написала жената. Откъде е можела тя да знае колко необходими бяха парите на нея и на съпруга й? И с бебето на път следващия месец, щеше да бъде много трудно.
Знаеше колко е притеснен съпруга й, който спеше до нея.
Тя го целуна нежно и прошепна тихо:
„Аз просто знам, че всичко ще е наред; обичам те, Джо.”

/ Автор: неизвестен. Източник: Интернет /

About the author

Вашият коментар