Днешният живот с непрестанното надбягване е същински ад


/ Автор:  Старецът Паисий Светогорец /

Хората непрекъснато бързат, тичат за някъде. Сега трябва да са тук, след час там, а след още час някъде другаде. За да не забравят какво трябва да свършат, се принуждават дори да си записват. След толкова бързане пак е добре, че си помнят имената!… Сами себе си не могат да познаят в тази суматоха. Но и как биха могли да познаят себе си? Нима можеш да се огледаш в мътна вода? Бог да ми прости, но светът се превърна в същинска лудница. Хората не помислят за другия живот, а само искат все повече и повече материални блага. Затова и не намират покой и непрекъснато тичат насам-натам.
Добре че съществува другият живот. Ако хората живееха вечно в този живот, така както са си го устроили, по-голям ад за тях нямаше да има. Ако при целия този стрес живееха осемстотин-деветстотин години, както по времето на праведния Ной, това щеше да е за тях един продължителен ад. Тогава са живеели просто и са живели по много години, за да се запазва традицията. Днес става това, което се казва в псалома: “Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест” (Пс. 89:10). Седемдесет години стигат на хората тъкмо колкото да наредят децата си.
Веднъж през колибата мина един лекар, който живее в Америка и ми разказваше за тамошния живот. Там хората са се превърнали в машини; по цял ден работят. Всеки член на семейството трябва да има свой автомобил. След това, за да е удобно на всекиго вкъщи, трябва да имат четири телевизора. И се трепят от работа, за да спечелят много пари, за да кажат, че са уредени и щастливи. Но какво общо имат всичките тия неща с щастието? Такъв живот, изпълнен със стрес и постоянно надбягване, не е щастие, а мъчение. Какво да го правиш този живот, като е изпълнен с толкова тревоги. Ако трябваше целият свят да живее така, нямаше да искам да живея. Ако Бог кажеше на тия хора: “Няма да ви наказвам за живота, който водите, но ще ви оставя да живеете вечно по този начин”, за мен това би било един голям ад.
Затова и много хора не издържат да живеят при такива условия, отиват някъде на открито сред природата без цел и посока. Събират се на групи вън сред природата – едни с гимнастически програми, други с разни други цели. Казаха ми за някои, които излизат на открито и тичат, или тръгват по планините и се изкачват на 6000 метра височина. Някои задържат за дълго въздуха в себе си, после издишват и после пак вдишват дълбоко… Загубени работи. Това показва, че сърцето им е потиснато от стреса и търси изход в нещо. На един такъв казах: “Вие копаете трап, правите го голям, възхищавате се на трапа, който сте изровили, на дълбочината му и… падате в него и отивате на дъното. А ние копаем трап и намираме там ценни метали. Нашата аскеза има смисъл, защото се извършва заради нещо възвишено”.

/ Източник: Из кн. “С болка и любов за съвременния човек” , Слова Том 1 http://sveta-gora-zograph.com/books/S_bolka_i_liubov/book.html#d0e1309
Авторски права © 2007 СВЕТА ГОРА, АТОН, Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ” /

 

About the author

Вашият коментар