/ автор: karandash /
В онази прихлупена къща на хълма,
далеч от безумната градска гълчава,
живее момиче –
май доста от дълго.
И виждам я често, когато минавам.
На тихо проскърцваща лятна веранда
тя гледа цветя – цяла пъстра градина,
и там, сред цветята –
макар да е странно,
очите й вечно са в цвят с друго име.
Напролет, когато от тежката шапка
на люляка ситният дъжд се процежда,
очите й блесват
в лилаво на капки
и целият свят виолетов изглежда.
А лятото, щом топлината узрее
в огънати клони с черешови мисли,
очите й стават
с цвета на безвремие
и всичко край мен в нова вечност увисва.
Чак в късната есен, когато верандата
цъфти за последно в безброй хризантеми,
в очите й
всички листа изпопадали
постилат на зимата път да я вземе.
А после е празно, когато минавам,
забравил очите й в дългата зима.
В студеното
просто цветя не остават.
А тя е тук само и тях щом ги има…
Източник: http://karandash.blog.bg/poezia/2010/04/25/momicheto-s-cvetiata.534321