Изчезна. Потъна в земята.
Сега ми звъни среднощ –
събужда ме с новината,
че станал животът му лош,
че вече загива, защото
е жертва на подлостта…
Обличам сънен сакото
и тръгвам към него в нощта.
Той чака на пустата гара.
Небръснат. Измръзнал и зъл.
Загасва в дланта си цигара.
И ритва уличен стълб…
Просветва утрото близко,
а ние, с вървеж разлюлян,
измисляме някакъв изход,
чертаем спасителен план.
А после със дни не го виждам –
да звънне, при мене да спре…
Но аз не му се обиждам.
Разбирам – сега е добре.
/ Автор: Георги Константинов/