Нарисувай ме ден,
пукнал Слънце по първи петли,
над смаления сърп на луната,
в ребрата ми скрита.
Нарисувай го светъл,
в небесно тъкани зори,
с гаетани от бели звезди,
що насън не оплитат.
И прелей ме до щрих
в съдинка от побита земя.
И пропукано дъно
от моята жажда да слепне.
Та пресъхне ли нявга в душата ми,
там да ръмя,
да се пълня с водата ти бистра,
сърце ми да крепне.
А капаните вълчи,
сковали костица и плът
да помажа с мехлема лечебен
на твоята вяра.
Зографисани в злато врата,
и нататъка – път
от преливаща стомна към тебе
в светлик да преваря.
/автор: infinity1305/