Тайно се плашим от всеки възторт неуверен.
По-понятна е тъгата – ненужна, но ярка.
Всъщност, светът ни така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.
Нервно живеем, а нервите станаха здрави.
Празнично светим, а празникът все ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като изтъркано в хиляди длани петаче.
Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци…
Мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката,както се носят мустаци.
Нека, когато привърша гнева си безвреден
и затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият да не е вече най-беден,
най-храбрият да не живее на-кратко.
Най-добрият да е най-после обичан,
най-нежният да е най-сетне погален,
най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен,
най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.
Имам да чакам.
Дълго ще чакам във този живот неизгледен.
Последна е мойта задача – да се засмея.
Ала тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче.
/ Автор: Калин Донков /