/автор: Ставрофорен иконом Стефан ЕНЕВ /
Години и векове летят във вечността.
Огромни градове, красиви села, богати дворци, силни държави, знаменити народи изчезват в забрава, засипани от превратни съдби.
Таланти и гении се раждат и умират в блясъка на своята слава както светулките в тъмната лятна нощ.
Къде са Тир и Содом, славната Ниневия и прочутият Вавилон?
Къде е величието на Египет, Александрия, Йерусалим, Троя, Атина и Рим?
Къде са Платон, Сократ, Юго, Милтън?
Къде е оная плеада, която с творческата си мисъл създаде цялото културно разнообразие, което носи името цивилизация?
Къде са носителите на прогреса, где е самият прогрес?
Уви, безкраен е нанизът на празнота и на безмълвни гробове.
Навред зинали от злоба уста, потоци от горчиви сълзи, навред ранени, самотни и отровени сърца. И днес човечеството плува в буйните води на себеунижението, ловко ръководено от тъмни сили.
А нима затова се раждаме и живеем, за да бъдем поробени от злото? Тогава има ли смисъл животът сред горчивите струи на подлостта и суетата, щом срещаме на всяка стъпка лъжата, суетата, хулата и клеветата?
Брате и сестро в Христа, ако в светилището на твоето сърце, наранено от светската злоба, има жестока борба, ако в полето на твоя ум, смутен от софизми, лъжи и фалш, има отчаяние за смисъла на живота, тогава побързай да отидеш на Голгота. Защото Голгота е свято място, очистено от земните недостатъци.
Голгота е образът на божественото, вечното и небесното. Голгота е оня чуден балсам, неусетно лекуващ всички човешки недъзи. Голгота е престолът на Божията милост, правда и любов. Голгота издига друг мир, нова земя, където блика вечната правда.
Всичко под небето ще премине под ударите на колебливата и празна съдба, освен делото на Голготския мъченик, което е вечно и неизменно.
Готови ли сме да понесем тежкия товар на насмешки, злословия и хули, да отбиваме атаките на изкушенията, лъжата, клеветата, злобата и завистта? Нека последваме Христа. Той ще ни вдъхне търпение в страданията, издръжливост в неволите и великодушие към злосторниците.
Да не изпаднем в ролята, за която поетът пише:
Сънувах сън… Бях някъде във храм
безлюден, тих, без никакъв народ.
Сред здрача блед под храмовия свод
видях един позорен стълб и там
Христа с въжета свързан, прикован!
Пред него бе изправен груб войник
и шибаше телото Му с камшик.
Във тишината някак страшно беше,
кога камшикът яростно плющеше.
Това бе бич, обкичен със ресни,
нанизани със късчета олово,
ръбати, остри, с грапави страни.
При всяко ново шибане сурово
те вбиваха се в страдащата плът
на кроткия Христос… И всеки път
когато пак камшикът заплющеше,
Потръпваше Христос, но все мълчеше…
А по измъченото Му лице
струеше кръв. И двете Му ръце
пробити бяха. В кротките очи
блестяха сълзи в кървави лъчи.
Венец от тръни кичеше главата,
петна от кръв личаха по ребрата.
Навред — по гръб, по рамене, гърди
се виждаха все кървави бразди.
Безжалостният и суров войник
издигна пак разветия камшик
и взе да шиба… Силно възмутен
аз пламнах, обладан от гняв свещен,
па спуснах се и викнах: “Зли човече!
Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!”…
В лицето исках тоя звяр да зърна.
Войникът се във този миг обърна
и ме погледна… Аз… се ужасих…
че в него… своето лице открих!…
/ „Сънувах сън“ , Архимандрит Серафим, 1954 г. /
И днес, ако Христос се явеше, същата съдба би Го сполетяла, както някога.
Нека се молим Бог да ни удостои да вкусим от плодовете на Голготската жертва.
Да носим Христовото име в сърцата си и живота си.
Да черпим от него сили за вярна служба на Бога.
„Прекланяме се пред Твоите страдания, Христе, покажи ни славното Си възкресение!“
Амин.
/Църковен вестник, бр. 17, 1994 г./
/Източник:
http://bg-patriarshia.bg/index.php?file=lenten_sermon.xml#golgota /