Дамян Дамянов Българийо на живи и на мъртви, Българийо с безброй Баташки църкви, Със гробища и с паметници светли, Със този жертвен въздух, който свети Над тебе вечно, като вечен огън, Аз искам да те събера във стих! Не мога! Аз искам цялата да те прегърна – Ръцете ми не стигат! Как да върна Това, което ти си ми дарила? Не мога. И пред братската могила, Пред Шипка и пред Вола коленича. И без да казвам колко те обичам, С една сълза, и кървава, и страшна, За цялата ти обич се отплащам. Сълза на радост и от скръб проляна! Сълза, в която ти си цяла сбрана!

/Автор: Марин Паунов / И всеки ден е Пасха на Христа. Но, съчетаващи подобие и юдост, Избрали силата наместо любовта, Не смеем да повярваме без чудо. И всяка нощ е Тайната вечеря – Да Го живеем – просто, както дишаме, Но предпочитаме с удобно полуверие – Да си Го спомним, нещо ако искаме. И всяка сутрин се отричаме, и късаме От Неговото в двойната си същност. Какво е радостта да си възкръснал, Ако не носиш болката от кръста

„Любовта е по-скъпа от всякакви съкровища. Тя е диамант, който не могат да закупят дори царете. Тя е целият свят, макар че я прегръщат само с две ръце.“

Попитали авва Иоан: „Как да се придобие добродетел?“ Старецът отговорил: „Ако някой иска да придобие добродетел, то не може да я придобие преди да намрази противоположния й порок. И така, ако ти желаеш да имаш плач, трябва да намразиш смеха. Искаш ли да имаш смирение – намрази гордостта. Искаш ли да бъдеш въздържан – намрази пресищането. Искаш ли да бъдеш целомъдрен – намрази сладострастието. Искаш ли да бъдеш нелюбостяжателен – намрази всяка вещ. Искаш ли да бъдеш милостив – намрази сребролюбието. Който иска да живее в пустинята, нека намрази градовете. Който иска да се подвизава в безмълвие, нека намрази свободните разговори. Който желае да бъде странник, нека намрази хвалбите. Който…

Нарисувай ме ден, пукнал Слънце по първи петли, над смаления сърп на луната, в ребрата ми скрита. Нарисувай го светъл, в небесно тъкани зори, с гаетани от бели звезди, що насън не оплитат. И прелей ме до щрих в съдинка от побита земя. И пропукано дъно от моята жажда да слепне. Та пресъхне ли нявга в душата ми, там да ръмя, да се пълня с водата ти бистра, сърце ми да крепне. А капаните вълчи, сковали костица и плът да помажа с мехлема лечебен на твоята вяра. Зографисани в злато врата, и нататъка – път от преливаща стомна към тебе в светлик да преваря. /автор: infinity1305/

„Чакането е капан. Винаги има причини да чакаме. Истината обаче е, че в живота има само две неща – причини и……. и причините просто не се броят“ / Робърт Антъни /