България!

„Аз виждам добрия старец.
Виждам го там, дето най-често се срещахме.
Той е близо до някогашната граница.
Върху ниската кръгла могила,
покрита с млада зелена трева,
се белее каменният стълб.
Старецът хвърля ямурлука си, при него остават да лежат кучетата;
сам той напуща стадото и тръгва към побития камък. Той пристъпя близо до него,
сваля шапката си,
косата му се белее като сняг и за да вижда по-добре, коленичи.
Той иска да прочете пак надписите на камъка.
Тия надписи, които новите пришелци не знаят
и затова още не са ги изличили.
Една малка тайна, една скъпа реликвия, която пази полето,
която знае само той.
И приведен той чете: „България, 83 клм. 2. V. 1900.“
И някъде по-надолу, набързо и небрежно надраскани,
още тия думи: „Ефр. Игнат Стоилов. 8. полк.“
Да, това, което той хиляди пъти е вече чел.
Той тъй добре познава тия думи, че ясно ги вижда и със закрити очи.
Все пак той още се взира в тях, стои гологлав, коленичил.
Може би устните му шепнат нещо, може би из угасналите безжизнени очи капят едри сълзи.
България!
Какъв дълбок и нов смисъл има тая дума.
Как трепва и боли душата, как всяка буква дълбоко се врязва в нея,
всяка буква открива жива, мъчителна рана.
И защо трябваше това да се случи, с какво те заслужиха тая участ?
Загледан в това име, коленичил и гологлав пред белия, побит камък, върху зелената ниска могила, той стои сякаш над някакъв гроб, в който е легнал скъп, непрежалим мъртвец…
Милият, добър старец. Той дълго, дълго седи тъй.
И когато с глуха, дълбока въздишка се изправи,
все тъй гологлав, с чистия сребърен сняг на косите си,
той се обръща сега на запад и просълзените му очи се спират някъде далеч.
Да, там, зад тия ниски зелени хълмове, по които се извива и преваля път
и едни след други отбягват телеграфни стълбове,
дето слънцето е увиснало и скоро ще се скрие –
там някъде е новата граница.
Боже мой, веднага зад тая черта почва друга, родна, хубава земя.
Че там и въздухът е друг, и слънцето грее по-силно,
и небето е по-хубаво и по-синьо.
И всеки кът е там градина, и цветя, и песни.
И хората там са добри, всякога засмени, щастливи.
Това е чудна земя, това е рай.
И как неотразимо привлича тя, как зове!“

Автор: Йордан Йовков, Из „НА СТАРАТА ГРАНИЦА“,
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=95&WorkID=2830&Level=3

About the author