Нищо не става насила –
нито искра в сърцето, нито живец в очите…
Уморително е да гледаш
толкова апатия навред и безразличие.
Равнодушие, което погубва,
смалява и обезличава…
Ако има и един останал луд ентусиаст –
край него мърморят най-малко сто „страдащи образи”, чакащи някой да им донесе слънчево утро в краката.
На малцина им пука за чуждите борби или сълзи…
Почти никой не иска да поеме щафета,
ако няма личен интерес или облаги.
Нищо ново.
Така и преди чакахме –
Левски сам да обикаля из България,
няколко хиляди да направят Априлското въстание,
докато няколко милиона готованци гледат през спуснатите завеси –
какво ще се получи, като гръмнат пушките…
Ако се получи – добре за всички. Ако не – жалко за борците…
Така е и сега. Жалко.
Но нищо не става насила,
дори и усилието да си покажеш носа извън черупката…
Жалко за всички охлюви с човешки лица…и сърца…
