-
Завинаги ли ще си остана такова дете?…
“ Само глупакът – каза си той – може да се сърди на другите: камъкът пада, защото е тежък. Завинаги ли ще си остана такова дете?… Кога ще се науча да давам от душата си толкова, колкото се полага за парите им? Ако искам да ме уважават те и да се уважавам сам,трябва да им покажа, че само моята сиромашия встъпва в сделка с тяхното богатство, но че сърцето ми витае на хиляди левги от тяхното безочие, на шеметна висота, дето не могат да го достигнат тяхното жалко презрение и „благоволение.“ /Из „Червено и черно“ Стендал /
-
Просто един парадокс
„….Седим мълчаливо и наблюдаваме света около нас. Отне ни цял живот, за да се научим да правим това. Изглежда само старите хора умеят да седят един до друг, да не си говорят и въпреки това да се чувстват щастливи. Младите, забързани и нетърпеливи, винаги се чувстват длъжни да нарушат мълчанието. И напразно, защото тишината е съвършена. Тишината е свещена. Тя сближава хората, защото само на онези, които им е хубаво един с друг, могат да седят заедно, без да разговарят. Просто един парадокс…“ Из „Тетрадката“ на Никълъс Спаркс
