/ Автор: Мартин Спасов /
Аз мога да се срутя като замък
с разклатени от тишина устои,
но никога, когато падам, няма
да повлека приятелите свои.
Аз мога да се спъна в неизпята
прощална песен, в минало изтляло,
във спомен блед, довел забравен вятър,
на стълбата в последното стъпало.
Но не е страшна тук височината,
по-страшно е, когато друг те спъне.
Щом сам пропаднеш, падаш на земята.
Щом друг те бутне – сякаш няма дъно.