Автор: Мартин Спасов Когато поделим и неделимото и вече няма кой какво да вземе, ще почнем да си даваме чрез римите това, което нямахме със тебе. Едно небе – безоблачно и сигурно (че не едно изринах от гърба си), едни незакъснели много мигове, защото всеки миг ще идва късен. Едно мъгливо, капещо преддверие, с което да заслужим светлината, и мъничък компас – да се намерим в тъгата си преносена и сляпа. Ще си дадем и много, много истини. Лъжа ще си дадем – че пак ни има. От тебе моля щедрост – бели листове. Които ще чета. И ще разбирам.