Автор: Валентин Йорданов  На този празник буца ме задавя. Не съм щастлив, а нещо ми горчи. От петвековни плюнки и шамари сълзи текат… и още ме боли. Протича гной от тази люта рана. Мехлем за нея никой не откри. Кънти във мене писък от Балкана, бесилка над мечтите ми виси. Отрекоха теглото ни под робство, присъствие нарекоха това. И все ни призовават към покорство, не режел меч склонената глава… Още колко века ще търпиме ботуши да ни газят съвестта? Единствено, на Левски свято име, не беше опетнено до сега. А другите, които кръв проляха за да живеем в по-нормален свят, защо ги омерзиха, поругаха?… Превърнаха геройството им в страх… Българийо,…