Автор: Ники Комедвенска Тя се спря отмаляла на прага – необичана, мърлява, бита, с поглед, свикнал от всичко да бяга… Тя се спря и за хляб ме попита. Беше спала, където завари, и със псета трапеза делила по студени и зли тротоари – стара българка, майка немила. А сега ми стоеше на прага – не можала нататък да мине, и очакваше кротко и благо само къшейче, не милостиня. За децата я питах – къде са? Трепна… Тръгнали двамата сина. Тоя грешен живот ги отнесъл, кой ги знае в коя са чужбина?… Стара българка… Ничия майка! Взе си хляб на сбогуване само и си тръгна… Умираща чайка… Бог да пази живота…

„По-добре късно, отколкото никога, но никога късно е още по-добре.“