Автор: Златина Великова Все тебе търся, приятелю, когато ме стегне чепика, когато се смея наужким, а щурецът в душата ми вика. Когато ми писне от тези с фалшивите думи и чувства, когато навън е студено, а вътре е празно и пусто. Все тебе търся, приятелю – за уморения кораб пристанище. Да позакърпиш платната ми. Да ме гушнеш мълком на рамото. И няма нужда да ти се правя на по-добра и на по-красива. Ти винаги ме приемаш такава, дори когато не ме разбираш. Твоето тихо присъствие е като водата от извора, дето цял живот всички го търсим, но само избраните го намират.