Автор: Ники Комедвенска Това, което цял живот градих, до камък го окрадоха, човече! Дърветата, които посадих, до корен някой снощи ги осече. Остана ми един разгърден двор, навръх живота някъде набучен, и вие иззад чуждия стобор от мъка престарялото ми куче. И гледам ви със тия две очи, отдавна преживели всяка клада, душата ми, родена да горчи – вземете ми и тях! Да ви присядат! Халал да ви е празният ми джоб и дворът ми, забравил що е семе! Мен трап ми стига. Колкото за гроб! А Господ Бог и гол ще ме приеме…