Из “Лавина”, автор: Блага Димитрова “Без да желаеш, убиваш някого някъде. Без да подозираш, отнемаш нечие дихание. Без да възнамеряваш, го блъсваш с лакът или с поглед. Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание. Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?”

„Крием се, защото искаме да бъдем намерени. Отиваме далеч, за да видим, кой ще ни последва. Плачем, за да видим кой ще изтрие сълзите ни. И позволяваме на сърцата ни да се разбият на малки парченца,за да разберем кой ще дойде да ги залепи…“ /Паулу Коелю /

„Днес някой седи на сянка, защото преди много време някой друг е посадил дърво.“ / Уорън Бъфет /

Ех, обич моя, счупи се залеза и по небето останаха огнени ръжени. Тръгнах по тях да те търся, опарих се, заради вините ми – старите въглени. Намерих стомна сълзи неизплакани и шепа спомени – да ми късат сърцето… Така е. Това е. Закъснелите нямат право на думи, само право на есен. Есен, която горчи денонощно и драска по гърлото без пощада Обич моя, не останаха отговори, само една стомна сълзи – като клада… Автор: m_space