Автор: Валентин Йорданов Сънувах, че си капка от дъжда, която по лицето ми се стече. Изтри една засъхнала сълза, целуна я и обич ме нарече. Някак си ти в кожата попи. Сгуши ми се топло във сърцето. Пламнаха в душата ми мечти – на пътя на надеждата да светят. Дъждът студен се скъса да вали, но друга капка мен не ме целуна, а в мокрите, изкаляни следи единствено блестеше мойто чудо. Събуди ме дъхът ми учестен и топлина, до вчера неприсъща. Навън бе тих, обикновен, дъждовен ден и аз с усмивка в него се завръщах. От този сън запазих само теб. Говоря ти, когато ми е криво. Нарекоха ме…