Автор: Живка Жекова-Петрова © Не, ти не може да си само минало, макар и от мечтите по-обичано, ти – моето едничко неизстинало огнище – връзката ми с Вечното. Аз помня първата си среща с тебе, когато притаила дъх четях „Под игото“ и настоящето ми стана много дребно, като сюжет от скучна булевардна книга. Но ти не си и рафт от библиотеката, в която Аспарух и Калоян живееха, и още хиляди лица, които днеска в живота си пак искам да открия. „Земя като една човешка длан“ си уж, а все по-малко хора те побират в сърцата си. И брат на брат е чужд, и корените си сами убиваме. Но все пак…

Автор: Блага Димитрова, „Лавина“ От болката става разбиване на атома. Заражда се нов безкрай в тебе. Така издълбоко те боли, та свят ти се вие от дълбочините, които откриваш в себе си. По тези бездни отгатваш и своите възможни, нестигнати върхове. Защото върхът се измерва от най-дълбоката пропаст под него. Някои хора трябва да ги втикаш вдън земя, за да изскочат след време като извор. Ти ще избликнеш, ще заклокочиш, ще утолиш нечия голяма жажда. Ще звънне и твоят час.