Автор: Caribiana Къде ме търсиш? Няма ме по листите… /Макар, че съм изписала душата си./ Не виждаш ли? Безкрайно чисти са. На мен не ми отива белотата им. А мен ме няма във съня на маргаритките и в дългата пътека на дъгата. В дъжда ме няма. Няма ме и в слънцето. /Бях там, но не поисках да остана./ В прозрaчния летеж на водни кончета, във шепа вятър, хвърлен над комините… Изгубена съм някъде из точките, разпръснати в крилцата на калинките. Не знам къде съм…Ти къде ме търсиш? Когато ме намериш – приюти ме. Ще ме познаят сигурно ръцете ти. Макар отдавна да не помня името си…

Антоан дьо Сент-Екзюпери, из „Малкият принц“ Възрастните обичат цифрите. Когато им разправяте за някой нов приятел, те никога не ви питат за най-същественото. Никога не ви казват: „Как звучи гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“ Те ви питат: „На каква възраст е той? Колко братя има? Колко килограма тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че вече го познават. Ако кажете на възрастните: „Видях една хубава къща, построена от розови тухли, със здравец по прозорците и с гълъби на покрива…“, те не могат да си представят тая къща. Трябва да им кажете: „Видях една къща, която струва сто хиляди франка.“ Тогава те възкликват: „Колко хубаво!“