Автор: Мартин Спасов Колко есен има в тази зима! Жълти ветрове раздират дряна. Всяка част от мене си замина, но очите искат да останат. Тази пустота им е удобна. Тази тишина е мъдър влъхва. Моля дъжд от сурогатен облак, миг преди очите да изсъхнат. Колко красота! Не се намирам в ничия представа за сиротност. Тази есен в зимата умира, но преди това блести в живота. Колко близка жар! А няма залез. Зимата прилича на светилник, който есента с очи запали. Същите, които си заминаха…