„Обичам да гледам хората в очите. Това е единствената част от тялото им, където все още може да е останала малко душа.“ ~ Жузе Сарамагу

Дамян Дамянов Защо сме зли, защо сме толкоз лоши, Защо понякога, във толкоз злост удавени, Делим имоти, служби и разкоши? Еднакво смъртни всички сме. Забравяме! Забравяме! Еднакво алчни, диви, Забравяме го в свойте дрязги, страшните! Дали смъртта еднаква толкоз плаши ни – Еднакво смъртни, но еднакво живи! Ех, престанете! Нека поживеем И ние, хора, мъдро като хората! Една земя ще е над нас, отгоре ни, Но важно е, дордето сме над нея…

Автор: Валентин Желязков Той стар е вече – доста стар, ръцете му са груби и напукани един живот те бъркали са вар, а ноктите му черни и начупени… Боли го кръстът, коляното му пука, придвижва се полека и със зор, стиснал пак мистрията и чука повикали са го в съседен двор… И гледам го прегърбен как измазва, поредната оръбена стена, работи той, без думица да казва и пръска във лицето му варта… Накрая „Чорбаджията“ – доволен, му плаща с няколко „трохи“, а той – прегърбен, плах и болен със тях семейството гости… А утре пак нанякъде ще иде, докато сърцето му държи, не иска никой да го види, кога смъртта…