Мария Никова Все по-често скъсявам разговорите си. Все по-рядко се интересувам кой, кога и защо е изговорил думи, за които ще съжалява, но ще бъде късно. Все по-дълго мълча, пред разпенените думи от приятел, който се превръща в непознат за мен. Едно е да чуеш истината, друго е да се питаш, с какво заслужих този тон. Отсявам, онова което ми причинява болка , от онова, което ми е причинено, за да ме научи. Разбирам разликата между обикването и „хубаво ми е с теб.“ Все по-бързо крача напред, без да се интересувам от очите, на които вярвах някога. Все по-осъзнато, не отговарям на телефонни обаждания. Понеже тези, които ме търсят днес,…