Автор: Таня Маркова
Тичаш след много ненужни неща. Бързаш да сколасаш.
Не спиш..Гониш автобуси. Гониш срокове. Гониш времето…
Излезе един голям камък и те спъне, па се спреш…
И тичаш вече в обратната посока…
Тичаш по доктори. Тичаш по болници.
Тичаш за илачи и цярове.
Тичаш за надежди. Все тичаш…
С малко шанс се измъкваш цял.
Е, поопърлен, разбира се, с обгоряла душа от тичане, но жив!
Правиш 100 кръга в кръговото си житие и… си сядаш на задника.
Вече не тичаш.
Не бързаш.
Нищо не гониш.
Децата големи. Къщата също, но живееш само в една стая.
Не ти се работи толкова, свършил си я всичката…Колкото можеш…Колкото-толкова…Утре, ако е живот и здраве, пак!
Не поглеждаш часовника,какво да му гледаш – часовник като часовник. Гледаш да се насладиш на това, което имаш – слънце, двор, градинка и няколко животинки, които те обичат…
Имаш хляб, имаш подслон, имаш и хора,
които те обичат.
Дърпаш чертата…
Що е било това тичане толкова?
И защо не си се спрял?!
Защото е трябвало да се спънеш и да разбереш, че не всичко е тичане…
Иска си и запиране, ама навреме.
Всъщност… искаш толкова малко. Едно легло, къшей хляб да не нагарча, един покрив над главата ти и една шепа сладост в думите.
И вместо илачи – очи, които да лекуват.
Дръпнеш чертата – достатъчно е!
Нататък… каквото даде Господ, макар че хората се обезвериха, но търсят присъствието Му, когато са без надежда или когато искат да обгърне с милостта Си свидните им…
Толкова!
Яжте сладко залъка си.
Тичайте след хубави нещица.
И ламтете само за здраве.
Другото си е лакомия.