Category Archives: БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ

България

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО

Към Родината

Автор: Живка Жекова-Петрова ©
1013373_10151663364123798_1374176411_nНе, ти не може да си само минало,
макар и от мечтите по-обичано,
ти – моето едничко неизстинало
огнище – връзката ми с Вечното.

Аз помня първата си среща с тебе,
когато притаила дъх четях „Под игото“
и настоящето ми стана много дребно,
като сюжет от скучна булевардна книга.

Но ти не си и рафт от библиотеката,
в която Аспарух и Калоян живееха,
и още хиляди лица, които днеска
в живота си пак искам да открия.

„Земя като една човешка длан“ си уж,
а все по-малко хора те побират
в сърцата си. И брат на брат е чужд,
и корените си сами убиваме.

Но все пак там – в мостовете на Фичето,
в шевиците останали от баба ми,
със ритъма звънлив на ръченицата
и мириса на млякото и хляба

възкръсва тялото ти. С поглед жаден
прегръщам раменете ти – Балкана,
и търся твоите очи – реки разплакни,
и питам се лъв ли си ти или си рана.

О, Лъв си ти! Макар и изкорубена,
ограбвана, оплювана, продавана,
за мен ще си останеш кръстопътя,
през който моите мечти минават.

Това, че имах пътища в сърцето си,
които ме довеждаха при тебе,
предпазиха от греха коленете ми
и аз не ги подвих пред чуждоземното.

Човек не е дърво, но, ако иска
като птиците да е свободен,
дори вместо ръце криле да има,
той няма да лети щом няма корен.

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО

Недостиг

Автор: Солунска 16
1391550_10151965180238798_96160220_n„Когато обичаш,
нищо не ти е достатъчно.
Нито денят,
нито дните,
нито думите,
нито въздухът.
Само един човек.

Същото е и когато не обичаш.“

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО ДНЕС КАЗАХ ЛИ ТИ, КОЛКО ТЕ ОБИЧАМ ?..

Земя

Автор: Елин Пелин
Паничище -5-04 008Цвета скоро се съвзе. Нейната младост и пъргавост надвиха скръбта и обидата.
Може би всичко това беше за нейно добро.
Тя се помири. Хорските приказки и се виждаха глупави и като че не се отнасяха до нея. Нейната първа обич беше кратка и крехка и не я съсипа. А това, че Еньо се ожени за нещастната Станка, съвсем я успокои.
Цвета беше все така хубава и хорските очи я гледаха с радост.

Цяла година тя не бе виждала Станка.
Станка никъде не излизаше. Веднаж случайно те се завариха в селската бакалница. Станка, като я видя, смути се, пребледня и прибърза да излезе. Цвета я поздрави и видимо се зарадва:
— Какво правиш, Станке? Добре ли си?
Станка се спря, пое ръката на приятелката си и я погледна с такава скръб, че на Цвета дожаля. Двете излязоха заедно и повървяха, мълчешката.
— Цвето, сестрице, прощавай, миличка. Аз ти направих голямо зло — каза задавено тя и като наведе очи към земята, промълви с въздишка: — Затова и господ ме наказа.
— Всичко е забравено, Станке. Кому каквото е писано.
Голяма грешка направих, Цвето. Против тебе отидох. Сега съм нещастна. И той… Ако беше земал тебе, може би щеше да е. Аз не съм нищо за него. Полакомил се е за имот и земя и за нищо друго не мисли. Много ми е мъчно, сестрице. Много пъти ми се иска да дойда при тебе, да си поплача — ти ми беше най-близка. Но съм виновна, та ме е срам…
Станка не можа да се сдържи и заплака. Тя наклони леко глава до рамото на Цвета, извади кърпичката си и почна да изтрива рукналите сълзи. По пътя нямаше хора и тя даде воля на мъката си и захълца с глас:
— Душата ми се е оковала, сестрице. Пред тебе плача и ми е леко. Боже, защо ме не вразуми, ами ме остави да вляза в грях срещу моята най-близка? Цвето, Цветенце мило, не ми се сърди. Аз много съм наказвана. Трябва да съм много лоша, затова господ още от дете ме е наказал. Но ти мълчи, сестро. Нека хората нищо не знаят. И за него не е добре да знаят.
— Не плачи, Станке. Не знам какво ти е, но ще мине всичко. Всеки човек си има грижи и мъки — рече да я утеши Цвета.
— Моите никой ги няма, Цвето.
Те скривиха в уличката към Еньовата порта. Цвета не бе минавала оттук от деня, когато напусна Еньовата къща. При тоя спомен сърцето й се сви. Тя искаше да избяга. Но Станка държеше ръката и и я обливаше със сълзи.
— Не ме забравяй, сестрице, и не мисли лошо за мене — разрева се пак Станка, прегърна я и сложи безпомощно глава на гърдите й.
В това време се чуха конски стъпки и Цвета, и Станка побързаха да се разделят. Станка почти побягна и силно тръшна портата след себе си, а Цвета тръгна бавно и замислена. Насреща й внезапно на завоя изскочи Еньо, яхнал на коня. Звезделин играеше и кършеше грива. Цвета подплашена се отби настрана и почти се залепи до близката ограда. Еньо, като я видя, поиска да спре кончето си и извика малко пиянски:
— Добър ден, Цвето!
Но Цвета забърза и не го погледна. Еньо обърна кончето и се впусна по нея, като викаше задавено и глупаво:
— Цвето, Цвето, чакай. Една дума искам само да ти кажа. Само една дума. Прошка не ща… Само това искам да ти кажа, че живота без любов нищо не е. Лула тютюн не струва.
Еньо искаше да и пресече пътя. Цвета се изплаши и се шмугна в първата врата, която и се изпречи.

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО СВЕТООТЕЧЕСКО ПРАВОСЛАВИЕ

Единствено

Храм "Св. Александър Невски" / сн. www.poznanie-bg.com /
„Умира се за един храм, за вяра,
не за камъни.
Умира се за един народ, не за тълпа.
Умира се единствено заради това,
заради което се живее!“

~Екзюпери

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО

Фолклор

38714_142981232390558_1492417_n
„Фолклорът е толкова просто нещо,
но се изисква голяма култура,
за да го разбереш.“
/ Филип Кутев /

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО

Сърцата ни!

1236611_513008202121042_583771384_n
„Много неща сте ни отнели,
сърцата не сте успели! “

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО

Аз бях там!

Автор: Миглена Цакова
Аз бях там,
да се боря – когато България имаше нужда от всички ни,
когато я поробваха отново със скандални назначения,
с изкуствени разделения, с насаждане на омраза, злоба и клевети…
Бях там – да се боря за България,
не защото имах свободно време, а защото по съвест не можеше да ме няма, когато се касае за съдбата на родината и народа ми.
Нямам партийно оцветяване. Имам един мотив – България.
Видях и хиляди други около мен дошли там само с този мотив, независимо от тиражираната пропаганда за „платени протестиращи” и „партийна организираност”
Не, драги, ние бяхме там организирани единствено от собствената си съвест.
Говорете каквото си искате, манипулирайте, които ви го позволяват.
Да, бяхме там почти винаги – и на многочасовите вечерни шествия и на целодневните блокади – намирахме начини и жертвахме за наша сметка и работни и почивни дни и целия си останал живот.
България имаше нужда от нас и бяхме там.
И пак ще бъдем, заради България!

Благодаря на всички, които рамо до рамо бяхме и сме ЗАЕДНО –
и в дъжд и в пек, сред обиди и провокации,
сред кордони жандармерия и километри ограждения.

Благодаря ви – вие сте моята България и моят народ!
И аз се гордея с всяка една секунда на нашата борба!

А на всички останали – намерили причини да ги няма сред нас (или да застанат срещу нас)
искам да кажа следното:
вие предавате не само България, вие предавате себе си, децата си, настоящето и бъдещето си.
Каквито и да са причините ви – неосъзнатост, заблуденост, други приоритети, апатичност, страхливост, егоистичност,
не ме интересуват.
НО утре,
когато робството ви стане все по-явно,
заблудата ви – все по-осъзната
и огорчението ви от пропиляните възможности да се борите –
все по-очевидно,
въпросът ви „ Защо стана така?” ще е излишен и може би безвъзвратно закъснял.

Исторически погледнато много неща се повтарят…
Но както беше казал Вазов :
“ – Лудите, лудите – те да са живи!…“

Вярвам и знам – ще те има Българийо,
докато ги има сърцата, които те обичат, милеят
и се борят за теб, докрай!

БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО

Мит ли са добродетелите на българина?

Автор: Светлан Петров Савов (светлан)

Омуртаговата колона в църквата “Св. Четиридесет мъченици” (Велико Търново)
Омуртаговата колона в църквата “Св. Четиридесет мъченици” (Велико Търново)

Преди време под една от най-известните си картини
Пол Гоген написал:
“ Откъде идваме? Кои сме? Накъде отиваме?”
Макар и без толкова философски подтекст,
би било добре ако всеки от нас поне веднъж в живота си си зададе същите въпроси. За съжаление, поради ред трагични исторически катаклизми, българската историческа памет не се простира толкова далеч и назад във времето, за да отвърне еднозначно, поне на първите два от тези въпроси. Отговорите, обаче са ни необходими ако желаем да си отговорим и на последния, най-трудния от тях, а именно: Накъде отиваме? Каква е посоката, в която да вървим и вярна ли е тя?
Това е дилема, която трябва да решим, за да не се лутаме никога повече в безпътица,
нито сляпо да следваме нечии чужди стъпки!
За първи път названието “българи” се споменава в исторически документ от IV век от н.е в “ Похвално слово за Теодорикх” – весготски крал, по повод на войната му водена с тях. Неизвестният средновековен хроникьор възторжено възхвалява своя владетел защото: “ …те /българите/ нямат равни на себе си в боя….и няма такъв, който да ги е срещнал с меч в ръка и да се е нарекъл победител”….и понеже сред тях “…най-знатен е не най-имащият а оногова, който е пролял най-много от кръвта си в бран”.
Трудно е да се върнем толкова назад във времето и през призмата на годините да си представим племето от сурови войни, чието име сега носим. Можем само да гадаем за силата и волята на хората наричали себе си българи. За непоколебимата им решителност да вървят напред, в търсене на най-доброто – за себе си и за своите деца. Нищо чудно, че от дълбините на Средна Азия до Европа, близо 2000 години досега този народ все още носи непроменено същото име. И как няма да го носи, когато това име задължава! И не само задължава, и не просто е име на един етнос, а събирателно на цяла една ценностна система. На съвкупност от добродетели, чиито основен идеал е готовността да умреш. Да пожертваш себе си в името на нещо на което си се обрекъл – нещото, което просто и ясно нашите предци са наричали България!
Историята, тази “учителка на света”, както я нарича Херодот , познава бляскави империи, възход и падение, но едва ли има пример подобен на българския, за народ претърпял велики дни наред с дни на горест и унижение без да загине или да се обезличи. Само високите морални добродетели, дълбоката вяра и безрезервното вкопчване в тяхната същност помагат на този народ да възкръсва всеки път като Феникс от пепелта.
Мисля си сега за всички тия непреходни неща, които наричаме добродетели. Мисля си за България и за българите. За ония българи, които през годините са носили на плещите си бремето и отговорността да държат в ръцете си съдбата на една държава и бъдещето на нейните хора.

Мисля си за Кубрат и завета му за единството. Колко далечни и неразбрани звучат сега думите, че в съединението е силата. Как от безкрайната спекулация никой не прозира в смисъла им.
Мисля си за Аспарух и разбирам значението на думата “надежда”.

Виждам Ювиги Тервел – властен и извисен като фар над бурно море. Твърд и вечен като гранита на Мадара, върху който е изсечен образа му. Иска ми се сега да се обърна към Европа и да извикам:
– Ти жалка ,клетнице, която не разпознаваш собствените си деца! Спомни си и ти като мен за Ювиги Хан Тервел, защото той е човека, който под стените на Константиновия град спря бича на Исляма. Нему ти дължиш 700 мирни и спокойни години, през които живя и процъфтява.

Ювиги Круме! Защо разпореди да изкоренят лозята? Уплаши се да не би тракийската жар на виното да помъти хладния разсъдък на войните ти и да намали силата на десниците им, или изтръпна пред страшното откровение на аварите че: “…разпадна се могъщото ни царство, защото се умножиха при нас безчестните, а крадците и лъжците управляваха редом със съдията.“

Ако си видял като мен, през очите на Омуртаг как от пепелищата на Плиска изниква нов град и белотата на камъка отразява първите лъчи на изгрева , тогава си разбрал смисъла на живота си.

Ако също като мен със зениците на Самуил отчаяно си се взирал в незрящите очи на 14 000 осакатени мъже, тогава си познал най-страшната горест на този свят. В такъв момент живота ти губи смисъл, но знаеш за какво умираш.

Ако като мен си надникнал в душата на Борис, за да се опариш от огъня на терзанието и съмненията, който гори в нея. Ако в пламъците на тия колебания и мъки са изгорели сетните връзки, в които е омотана тяхната воля а щом дойде време за действие не си пожалил първородния си син – тогава за теб настъпва утро и се събуждаш пречистен. Утро , през което с копнеж очакваш да чуеш звъна на камбаните и това за теб е най-прекрасната музика, която някога си слушал.

Мисля си сега за България и за българите. За оная България, която византийските хроници със страхопочит и уважение наричат “стара и велика”. За оная България, в която Будапеща е била гранична застава а Белград средищен кръстопът. Чудя се и не мога да проумея какво се е променило? Нали същото слънце огрява над същата земя? И дали тия, които сега се наричат българи отново са същите или вече безвъзвратно са се променили?

Това лято за няколко дни бях в София. Град като град, какво като расте а не старее, и само непоносимата жега ми пречеше да се почувствам наистина добре. Ако има нещо, за което съжалявам, че не живея в София – това са националния стадион и националния исторически музей. И не само заради спорта, който всички обичат, а заради неповторимото чувство да си сред 50 000 развети трибагреника, докато пригласяш “Мила Родино”. Но понеже в такава горещина стадионът е пуст – отидох в музея.
Странно спокоен и смирен се усещаш сред хладния лъх на времето съхранено в предмети и тихото обаяние на реликвите, между които пристъпваш. . Толкова много свидни неща, всяко от които нашепва своя разказ. И аз също тъй безмълвна и тиха, залята от сумрачната светлина спрях пред нея и веднага я познах – Омуртаговата колона!
“Човек и добре да живее – умира! И друг се ражда! И нека роденият по-късно, четейки тия редове си спомни оногова, който ги е писал. А името на война е Ювиги Хан Омуртаг – владетел на всички Българи! И нека Бог му даде да живее 100 години!”
Защо не мога да откъсна поглед от грубия камък, в който са издълбани тия толкова прости думи. Във вечността ли си гледал Ювиги хане, когато си продиктувал това! И как си успял да събереш цялата човешка мъдрост само в няколко слова?
Не издържах и аз на порива и обгърнах с ръце студения камък. 1300 години – почувствах ги във вените си. Капка по капка. Миг подир миг…..а после внезапно изтръпнах сякаш от светотатствена мисъл: – Велики Хане, нима си бил езичник?

Имам приятел. Добър приятел, но той заминава! Далече! А на мен ми е тъжно, защото не искам да тръгва. Искам да го спра и гледам в очите му, ала не знам какво да му кажа. Питам го – защо заминаваш? Нали тук е твоята страна а той въздъхва. Държи ръката ми и отвръща, че поетите казват много неща с малко думи и ми подарява стих.

На моята Родина!

Все още помня дните, през които
седях на ученическия чин
и слушах думите звънливи:
-“На най- прекрасната земя си син!”

Родино, в тебе са се клели
със крепка вяра моите деди,
потоци свидна кръв са лели
за да пребъдеш Ти!

И аз във порив всеотдаен
презрях от все сърце смъртта
в душата пазех свята тайна,
че съм готов за Тебе да умра!

Тогава в пролетта на свойта младост
държейки, клетвен факел във ръка
аз паметник на тези идеали
за бъдещето исках да строя!

А после лято – знойна жега
и лумна в пламък моята мечта
замря в жаравата сломена,
като жар-птица с восъчни крила

Задуха сетне есенният вятър
поръсиха ме капки леден дъжд
отмиха в мен наивните идеи
и се пречистих отведнъж.

А зимата едва ли ще дочакам
не ще оставя дири по снега
от спомените клада ще разпаля –
далеч от Теб – Родино моя,
за нов живот ще се родя!

Тогава си спомням стара римска сентенция, научена от уроците по история: Ubi bene, ubi Patria! – Родината е там където се чувстваш добре.

Ако някога в тъмнината на нощта си загубил пътя си, вдигни поглед към небето и потърси с очи светлината на някоя звезда. Тя ще ти даде посоката без която не можеш. И всеки от нас търси своята звезда и всеки от нас изпитва необходимост да я следва.

Приятелят ми си тръгва, но аз не изричам сбогом. Слагам в дланта му парченце – , отчупено от Омуртаговата колона и му казвам:
– Ако някога изгубиш пътя си а небосклона ти е тъмен и не можеш да откриеш своята звезда – не тъгувай! И макар самият ти да си просто малка отломка, стисни до болка това късче камък в ръката си, защото в него е скрита частица от вечността и искра от сърцето ми. А това е огън, който гори вечно и светлина, която никога не угасва.

Публикувано в http://www.bukvite.bg/print.php?docid=23195

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО

Балада за войводата

Текст: народен, изп. хор „Бодра смяна“
17--June'Sofia-PROTEST 019Пушка пукна сред гора зелена
млад войвода падна повален
Не плачи, не плачи ти майчице рождена.
Не плачи ти майчице за мен…

Имаш мале, още двама сина,
дето знаят саби да въртят.
Кой от кой по-храбра юначина,
сукали са все от твойта гръд.

Първият, ех, китка ще ми свие,
ще целуне камъкът студен.
Вторият, ех, знаме ще развее
и ще влезе в боя вместо мен!

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО

Два народа, а една земя…

Автор: m_space
936422_10151663426073798_350188127_nЕй тук, отвътре ме боли…
Да беше рана, щях да я превържа.
Да беше камък, нямаше да ми тежи
а то от удари във гръб да се задъхаш…

Да беше огън да се угаси,
да беше дъжд – да превали набързо.
А то порои от лъжи,
грамади наглост и народ разкъсан.

Два народа в бащина земя,
но разделените са винаги безсилни.
Родината е винаги една,
граничната бразда е избор.

Ей тук, отвътре ще ме изгори
тази мисъл, че ни разделиха –
свои срещу свои…И не се усещаш ти,
че стреляйки във мен –
убиваш всички…

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО

Един (контра)протестен ден в центъра на София

Автор: Александър Кръстев

Петък. Трудно ми е да спя. Часовникът е навит за 7.00, но в рамките на час преди това се събуждам около 3 пъти. Нервно ми е. Днес или ще ги смажем (морално), или те нас (физически). Това, което продължава вече повече от 2 месеца, е крайно време да спре.

Сутрешните подробности тук са наистина излишни, а в 8-без-нещо съм вече пред Парламента. Уговорките от предишните няколко дни – в интернет, по телефона и в лични разговори между стотици хора – са за 8 ч. пред сградата на Народното събрание и около храм-паметника „Св. Александър Невски“. Едва в четвъртък вечерта сме разбрали, че правителството готви изненада за т.нар. „Голямо посрещане“ на депутатите – организирани екскурзии на привърженици на БСП и ДПС от цялата страна. Стотици, хиляди хора, които да дойдат „на Софията“ и да подкрепят тегленето на 1 млрд. дълг и актуализация на бюджета. Наложеното вето от президента „по целесъобразност“, което ще рече, че държавният глава не е открил „гаранции за прозрачно и подлежащо на публичен контрол разходване на този заем“, така че депутатите са принудени да прекъснат ваканцията си и да прегласуват. Ние, протестиращите срещу тази актуализация и искащите оставка на правителството, ги чакаме. Те обаче също ни готвят изненада, става ясно от буквално изсипалите се в центъра на София десетки автобуси от цялата страна.

В 9 ч. насъбралите се пред Парламента и около „Александър Невски“ са няколкостотин. Според предварителната информация някъде по това време трябва да започнат да пристигат „контрапротестиращите“ в подкрепа на правителството, затова с приятел се отдалечаваме от ненужно широката „зона за сигурност“ около парламента и се запътваме към Дондуков. Булевардът вече е задръстен от паркирани автобуси. СН. ОВ. ЕН. ВР. РВ. Полицаите наоколо са опрели по тротоара щитове и каски. Очаквайки неясно какво.

От Дондуков се отправям по посока ул. Раковски, защото разбирам, че познати имат проблем с полицията, която ги държи, неясно защо, на тротоара и не ги пуска да пресичат. Още няколко секунди и аз съм част от задържаната групичка, а след още няколко – с взета от полицай лична карта. Обяснение все още липсва. Минават минути – говорим с полицаите, искаме обяснения, аз снимам с видео с телефона си, за всеки случай. Полицай снима мен със своя телефон, обещавайки да качи снимката ми в сайт за запознанство. После, разбира се, изчезва. Жена ми го кани на вечеря – да се запознаят…
Много от „спрените“ протестиращи получават документите си от държащия ги като тесте карти полицай и
тръгват към следващия пункт. Тръгвам за нова бърза обиколка из „протестния“ район на центъра. Между Невски и Московска (почти до Общината) кръстовището е затворено, а млад протестиращ „лумпен“ чете фентъзи роман. Снимам го, а той обяснява, че на протеста обикновено си носи класика. Днес обаче му е малко по-екстремно.

Минути по-късно става ясно, че в 9.30 „контрапротестът“ пред президентството – всички онези хора от автобусите и още подкрепящи правителството от София – тръгва по бул. Цар Освободител към храм-паметника „Александър Невски“. „Импровизираната манифестация“ на „трудови хора с напукани ръце, хора, които не вдигат глава от градината, от нивата, за да напълнят семейния си бюджет“, все по думите на председателя на парламента Михаил Миков. Истината обаче ще стане ясно след по-малко от час.

Взимам под ръка VZ, която сякаш се крие в близък храст, а всъщност „предава“ на броени метри от шествието. Твърди, че са хиляди. Поне 10 хиляди. Аз съм изпуснал „манифестацията“.

Тръгваме след малка турскоговоряща групичка. Вътре има няколко мъже и жени на средна възраст и млади момчета и момичета. Мургави. Облечени „като за града“. Говорещи си на турски. Очевидно са се изгубили, сега търсят начин да стигнат до контрапротеста. Един полицай ги обърква (нарочно?) и ги праща към парламента. „Ама там е другият протест, не можем да идем там“, казва достолепна дама от групата и отново тръгват да търсят път.

С VZ вече имаме план за проникване. Ще се правим на двойка, дошла специално за контрапротеста. Тя е от Перник. Аз – от Шуменско. На подкрепящите правителството не им искат лични карти. Отличаваме сериозно по облеклото, но все пак влизаме. Метри след като сме пробили полицейския кордон, ограждащ контрапротестиращите и протестиращите от двете страни на „Александър Невски“, едно от момичетата от групата-носител се обръща и ни сочи на приятеля/брат си. „Тези се промъкнаха с нас“, вероятно. Той вдига рамене и продължават напред.

Прекарвал съм летата в ранното си детство в шуменско село, пълно с турци. Никога не съм имал проблем с тези хора. Един от най-добрите ми приятели в юношеска възраст беше циганин. И досега е сред малкото мъже, на които мога да кажа „Обичам те“. Моля това да не бъде разбрано неправилно – брат се обича не по-малко силно.

В петък около обяд обаче влязох на „спонтанно-организирания-контрапротест-в-подкрепа-на правителството-на-Пламен Орешарски“. Не повече от 1000 души. Още няколко хиляди явно се бяха изпарили. Или просто разпръснали. Български език не се чуваше много. Почти само турски. Хора над 50-те. Циганчета в тийнейджърска възраст. И шепа старци, искрено вярващи в правотата на БСП да се разпорежда с държавата като бащиния. Традиции от време оно.

Не чувствам да ме е гнус от тези хора. Гнус ме е от онези, които са ги докарали. Взимам си „контрапротестна“ вода. Леново. От село Леново, община Асеновград. Жегата е почти непоносима. Докарването на всички тези хора на площад без особено сянка е равносилно на държането на полицаи на пост на почти денонощни смени. Виновниците – едни и същи.

Сядаме на сянка и VZ заговаря дама на около 65 години. Ще я кръстим Величка. Идва някъде около Враца. Познава Янаки Стоилов от 7-годишен. Преживял трагедия като малък, но изкарал висше. Преподавал в Софийския университет. Много учен. И техният наместник на село много учен, ветеринар. Назначил селски съвет – само от висшисти! И преди кметските избори, не взима на никого от селото пари за ветеринарската си дейност. Дори и на „герберите“ – поглеждал ги в очите и им казвал: „Да израждам ли трите агънца или да ги оставя да умрат? Ама за кого ще гласуваш на изборите?“ И така селото добрува с този кмет. То три агънца година хранят. Въпросът „Кой ни доведе дотук“ не стои на дневен ред. Нали имаш 3 агънца и жива овчица.

След малко тълпата се раздвижва. Антон Кутев и Корнелия Нинова идват да поздравят. После Лютви Местан и Йордан Цонев. После ще изпуснем за минути Сергей Станишев и Михаил Миков. „Победа“ викат червените, „Подкрепа“ – лилавите поддръжници. Постепенно се е разгърнало 30-тинаметров трибагреник. Официално е 65-метров, колкото са и годините на сглобилия го дядо, дочух после. Петък е 65-ти ден от протестите срещу правителството на Пламен Орешарски.
После батерията на телефона свършва, жегата се увеличава, а ние решаваме да си тръгнем. Баба Величка е изчезнала от мястото си. Няма да мога да й кажа „Айде, лельо Величке, ще се видим догодина на Бузлуджа“. „Ще се видим, живот и здраве“, няма да ми каже тя. За сметка на това обаче конфискувам контрапротестен плакат. „Не ни разделяйте, г-н Плевнелиев“.

Малко преди 14 часа парламентът гласува частичното вето на президента върху промените в Закона за държавния бюджет за 2013 г. И го отхвърля. 130 гласа „за“, сред които и 11 от депутати на „Атака“. Така ултранационалистическата партия тотално подменя вота на своите гласоподаватели, включвайки се в абсолютно безпринципна и отговорна нова Тройна коалиция. Волен Сидеров дори не си е направил труда да се появи в парламента.

Тогава усещам колко болно е всъщност това общество. Без желание за самокритичност, без желание изобщо да погледне към себе си, към своите грешки.

Но аз мога да виня само себе си. За избора да остана тук, да плащам редовно данъците си, да предизвиквам хората да четат повече, да отглеждам деца в България.

Някъде в този момент и ми се доплаква.
Източник: http://www.alexanderkrastev.com/2013/08/edin-kontra-protesten-den-v-centara-na-sofia.html

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО

Не ви прощавам!

Автор: Никола Статков
5564752WНе ви прощавам за нищо господа,
за хубавата просешка тояга,
за дрипавата скъсана торба,
която елитът сръчно ни надяна!

Не ви прощавам за нощите без сън,
нали очите гладни не заспиват.
Не ви прощавам хаоса навън,
където ни насилват и убиват!

Не ви прощавам за лудите сред нас,
които са щастливи без причина,
усмихват се, говорят си на глас.
Не ви прощавам затова, че са мнозина!

Не ви прощавам за тия дето с вик
политат от високите етажи,
от бедността спасили се за миг,
размазвайки се долу на паважа!

Не ви прощавам за скъпите коли
и за откраднатите милиони,
за пищните ви мраморни дворци,
дори за наглостта да сте спокойни!

От името на нашия народ,
одрипавял и гладен, не ви прощавам!
А дали ще ви прости Бог?
Съмнявам се, дълбоко се съмнявам!

Източник и снимка: http://www.kaldata.com/forums

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО

Спомен за Григор Вачков

Григор Вачков Григоров (26 май 1932 - 18 март 1980)
Григор Вачков Григоров (26 май 1932 – 18 март 1980)
„Щом телефонът вкъщи звъни,
щом те търсят приятели, значи те обичат,
значи си добър човек!“ / Григор Вачков /

Григор Вачков владееше голямото изкуство да обича, да бъде предан, да бъде отзивчив, да състрадава, да изравя надежда и бодрост и от безнадеждните и безрадостни обстоятелства. Той не просто играеше великолепно, той играеше винаги някак съдбовно, беше отдаден на своите персонажи, обичаше ги, разбираше ги, искаше да им помогне… До последно не се предаде, до последно се раздаваше на хората. Няма човек, който да не го обичаше.
Той беше щастлив само когато около него хората бяха щастливи.
Той беше непосилно щедър дар за всички нас. Нищо по-малко.

Зад привидното простодушие на много от персонажите му се криеше много болка за човека, зад усмивката му имаше дълбока мъка и съчувствие.“ Из материал в: http://www.cinefish.bg/Grigor-Vachkov-Grigor-Vachkov-ac2416.html

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО

Ще ви дочакаме!

Автор: Асен Генов
oresharski_go_homeЩе ви се иска да си бяхте тръгнали
с чест през юли.

Не го направихте. Скрихте се зад полицейския кордон като пудели зад нечии обувки.

Не си тръгнахте достойно, когато ви го казвахме с усмивка и чувство за хумор. Предпочетохте да пълзите по пода на “Белия автобус” като плъхове.

Искахме да разговаряме с вас и да ви кажем аргументите си защо сте вредни за държавата и народа си, предпочетохте да се държите нагло и надменно. Ние не сме представлявали никого, а вие — представлявали сте били избирателите си – 1,601,488 гласоподаватели от общо 6,956,890.

Ние сме никой за вас.

Обещавате пенсии и надбавки на “контрапротестиращите”, но сте нагли и обиждате протестиращите — тези, които работят, за да създават благата, които вие ще преразпределяте.

Казахме ви го настойчиво и категорично: “Трябва да си ходите!” Вие пратихте жандармерията да ни бие.

48 дни подред, ние, вашите работодатели, идваме пред офиса ви, да ви кажем, че сте уволнени, а вие си гласувате почивка. Правите се, че не ни чувате.

Страхувате се! Днес един от вас каза: “Навън се събират все повече хора…”

Страхувате се от нас и го знаете! И ние го знаем! Знаете, че ще ви срещаме по плажа, по улиците на курортите и ще ви държим сметка, както държахме сметка на депутатите и министрите, наобиколени от протестиращи в някой вечерен ресторант.

Искахме да си идете и ви го казвахме с добро. Казвахме ви го с усмивка. Шегувахме се.

Вие се държахте нагло и се скрихте зад полицейския кордон. Зад “костенурките нинджа” с корите, щитовете и палките. Зад робокопите без баджове. Зад озлобели ченгета с маски.

Скрихте се зад палките, но не може да седите върху тях.

Ще ви изчакаме.

Ще ви посрещнем на първия ви работен ден.

Ще ви принудим да си отидете и ще ви се иска да си бяхте тръгнали достойно и с чест през юли!..

Източник: http://asengenov.wordpress.com/2013/07/31/we_will_wait/

АКТУАЛНО. НОВИНИ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦАТА НИ ВДЪХНОВЯВАЩО

Защо нямаш оправдание #ДАНСwithme

Автор:Елица Мавродинова
Защо нямаш оправдание?
Здрасти. Ти си ми приятел и те уважавам. Работили сме заедно. Съученици сме. Или пък пием бира. Или ходим заедно на спорт, все тая. Ние сме приблизително на една и съща възраст и имаме приблизително една и съща история.
И ти ме уважаваш, знам. И ти се опитваш да бачкаш честно в тая държава и се дразниш, че заплатата ти не е ок и градският транспорт не идва навреме. И на Плиска пияни таксиджии убиват хора, а по едно време един психар наръга майката на една приятелка 13 пъти и после не го затвориха в лудница, щото нямаше места.
Ти си ми приятел и те уважавам. И точно затова ми е гадно. Искрено гадно, някъде дълбоко в червата. Гадно ми е, че трябва да споря с теб. Гадно ми е, че стоиш срещу мене, поглеждаш ме с оня леко виновен поглед и ми казваш, че няма смисъл от протестите.

Следващите пак ще са същите, казваш.

Нека ти кажа и аз – не вярвам на следващите. И на предишните. На никои от тях не вярвам и аз, също като тебе. Но вярвам на себе си и на онея хора, които ме заобикалят на площада. Вярвам, че им е писнало също колкото на мен. Вярвам, че ще гласуват. И вярвам, че при следващите и по-следващите гафове те пак ще са навън. Докато онези се научат, че гафове не се допускат.
И не спрат с гафовете. И това ще отнеме много време. Правим го за децата си, не за себе си. Правим го по принцип. За едно далечно утре, което няма дата. В календара го няма, разбираш ли? Не мога да ти кажа точно кога ще дойде, мога само да ти обещая да се боря за него.
Защото това е всичко, което мога да направя.

Протестът се превърна в парад, казваш.
Да, така стана. Така стана, защото ти си си у дома. Да, да, не гледай в тавана. За да успее този протест, той има нужда от развитие. Съвсем конкретно развитие при това – той има нужда от все повече хора, които да заливат улиците, за да нямат онези горе повече поводи да се правят, че не ни виждат.
И понеже това развитие не му се случва, протестът прибягва до единственото развитие, което сам, без ТВОЯТА помощ, може да си осигури – парадът. Дьолакроа, Берлинската стена, фенерите… знаеш ги нещата.
Защото това е всичко, което може да направи.

Зад правителството винаги ще стоят сенчести фигури, казваш.
Факт. Зад всички правителства по света стоят сенчести фигури. Всички политици на света крадат. Но крадат така, че да остава и за хората, за здравето, труда, културата, достойнството им. Крадат с уважение, братле.
И ние това искаме. Крещейки „оставка“.
Защото това е всичко, което можем да направим.

Нямате искания, казваш.
Вярно е. Вече нямаме исканиЯ, а исканЕ. И то е оставка. Защо така се получи ли? Защото всяко основателно искане, което имахме, беше отхвърлено от правителството. Помниш ли как искаме промяна в изборния кодекс? Е, Орешарката или Станишката, не помня точно кое от лицата на Янус, рече, че не можело така да викаме свършете там работата, пък после си ходете. И ако сме искали оставка, то щели сме да си караме със същия изборен кодекс. Така казаха. И ние приехме. Защото тебе те няма. И те могат да си позволят да казват, че София не е България, че сме 3000, че сме оядени, платени, ГЕРБ-ери, лумпени. И да карат социално слабите, болните, нещастните да се подписват в полза на правителството, докато назначават поредния СИК-аджия на важен пост.
Знаеш ли защо? Защото могат, братле. Ти им позволяваш. Казвам го всеки ден в лицето ти.
В многото ти лица. И тогава те ме поглеждат с Оня поглед – малко виновния.

И знаеш ли какво още искам да ти кажа?
Това е последният влак в България, братле, и той отива към пропаст.
И докато едни хора са се юрнали дружно да се опитват да дръпнат аварийната спирачка,
ти седиш в купето и четеш вестник.

Ти си ми приятел и те уважавам.
И точно затова ме е срам, братле, срам ме е до дъното на дъното на душата ми.

Лирично отклонение: оня ден си позволих да ида на морето за уикенда.
Беше ми гузно, още ми е гузно. Но не в това е въпросът.
На връщане минахме покрай поля, засети със слънчогледи. Беше привечер.
Слънчогледите гледаха в земята.

Източник: http://smiling.webreality.org/blog/?p=5928