Дамян Дамянов
Защо сме зли, защо сме толкоз лоши,
Защо понякога, във толкоз злост удавени,
Делим имоти, служби и разкоши?
Еднакво смъртни всички сме. Забравяме!
Забравяме! Еднакво алчни, диви,
Забравяме го в свойте дрязги, страшните!
Дали смъртта еднаква толкоз плаши ни –
Еднакво смъртни, но еднакво живи!
Ех, престанете! Нека поживеем
И ние, хора, мъдро като хората!
Една земя ще е над нас, отгоре ни,
Но важно е, дордето сме над нея…

Автор: Валентин Желязков

Боли го кръстът, коляното му пука,
придвижва се полека и със зор,
стиснал пак мистрията и чука
повикали са го в съседен двор…

И гледам го прегърбен как измазва,
поредната оръбена стена,
работи той, без думица да казва
и пръска във лицето му варта…

Накрая „Чорбаджията“ – доволен,
му плаща с няколко „трохи“,
а той – прегърбен, плах и болен
със тях семейството гости…

А утре пак нанякъде ще иде,
докато сърцето му държи,
не иска никой да го види,
кога смъртта над него закръжи…

Парченце хляб, паничка супа,
водица в старото бърдуче,
оскъдните парици трупа
за подаръче на свойто внуче…

Той зъби няма – уморен е!
Болката си зад усмивка крие,
съзнава, че не му остава време
и… радостта е в чашката с ракия…

Единствената му утеха.
Изхранил е семейство, внуци
и все е с старата си дреха,
и гумените скъсани папуци…

Поклонете се на стария човек,
за него отворете си сърцето,
животът… Никак не е лек.
По-скоро – целунете му ръцете…

„Когато си дете, усещаш нещата,
без да си даваш сметка, че ги разбираш.“

~ Ана Мария Матуте

Автор: Мария Василева
декември е уют. кори от портокали. пукащи дърва. запалени свещи. червено вино. понякога розе. тихо пиано. вълнен шал и дебели чорапи. първи сняг.

декември е грижа. внимание и мисъл към най-любимите ти хора. подаръци. изненади. срещи. топло мляко с канела. писма и картички. очакване.

декември е искри и фойерверки. блясък. по улиците. в очите. светлини.

декември е (равно)сметки. разплащаме се с 365 дни случвания и пропускания. всичко онова, което сме можели да бъдем, а не сме. всяка неказана дума и закъснял жест. онзи телефонен разговор, който пропусна. пътуването, което не направи. работата, която не прие. думите, които не каза.

декември е обещания. наравно стари и нови. да бъдем по-добри. по-щедри. по-благодарни. да мечтаем повече.

декември е поглед навътре. носталгия по детството. по това какви бяхме, какво търсихме, в какво вярвахме. по приказки с щастливи начала, не краища. по онова утре, което все търсим и все не стигаме.

декември е всичко в едно. най-студения и най-топлия месец. най-пълния с хора и най-самотния. едновременно край и ново начало. прошка.

декември идва и си отива като сън. всяка година се питаш кога пак стана декември.
никога няма да разбереш.
декември е вселена.

„Не е нужно да показваш красотата на слепия
и да казваш истината на глухия.
Достатъчно е да не лъжеш този, който те слуша
или да не разочароваш очите на онзи, който те гледа.
Думите печелят временно,
поведението надделява над всичко,
а доверието?
То или се печели, или се губи.
Безвъзвратно.“

(неизв. автор)

Автор: Мария Василева
Любовта променя.
Дори когато е с малка буква, на седмица живот,
на хиляди километри разстояние.
Дори тогава нещо в сърцето се променя.
За по-добро.
И внезапно всичко придобива смисъл.
Без да задаваш въпроси и без да чакаш отговори.
Просто знаеш.
Спокойствие. Хармония. Цялост.

„Малко са хората които мислят,
но въпреки това
всички искат да взимат решения.“

~ Фридрих II Велики, крал на Прусия

„Отделяйте време, за хората които обичате,
иначе времето ще ги отдели от вас!“

~ Уилям Голдинг.

„В трудните моменти всичко си проличава –
кой е за цял живот,
кой за маса и…
кой не става за нищо.“

Из Facebook статуси

Автор: Златина Тенева

Пада се невъзможно,
с грациозност,
от щастие,
от нестихващи липси,
от края на ласките,
с викове,
надълбоко до дъното,
където се чупят гръбнаците,
от терасата на четири крака
като съседската котка с мустаците,
с поглед-стомана и смелост,
куражлийски, влюбен до дързост,
непрактично – с ръце в джобовете,
отвисоко, между перата на чайките,
болезнено – сред ръце на другари,
глухо на земята, безследно забравен,
в сърцето на някого –
най-красивото падане,
където понякога задълго оставаш…

Пада се лесно,
пробвай да станеш.

„В човешкото сърце винаги остава поне още една капка сила — докато е живо, докато се надява, докато вярва.“

„Самуил търсеше простия народ и го събираше, но и сам народът навсякъде се струпваше около него и войниците му, следеше го по пътищата, очакваше го със страх и с надежда…С простите люде той говореше като с деца, които жалеше и искаше да защити, но които удряше през пръстите поради тяхната сиромашка лакомия; по-строг и по-страшен беше той за господарите, които не се отказваха от своето…“

~ Димитър Талев, из „Самуил“ (кн.1)