„Ние така сме устроени – да сме си близки или далечни. Няма друг вариант. На една ръка разстояние, или на един телефонен звън – просто ДА ЗНАЕШ, че си важен за някого. Когато се счупим – някой да види, да дойде с прегръдка и да остане докрай… Всички се чупим…Все някой ден… Тогава е достатъчно само да ЗНАЕШ, че някой се бори да не угаснеш! Другото ли? То няма значение… Ако усетиш някъде, че си ничий, бягай!!!…“ Из „Little fool in a big world. Sunflowers stories“ m_space&poznanie-bg.соm Photo by pixabay.соm

Аз не зная как да ти благодаря, а ми се искаше да мога… В живота няма хиляди слънца и единици са добрите хора. За всички мигове, в които си до мен, за всяка топла дума и прегръдка, за опората в несигурния ден, за силата в страхливите ми стъпки, за тихата ти обич без слова, за слънчевите изгреви в пороя, аз цял живот не мога да се отплатя, за дарът на ДОБРИТЕ ХОРА! Ако знаех как да ти благодаря, ти навярно щеше да избягаш. Затова ти пиша тук, сега, сърцето ти ще се познае… Автор: Миглена Цакова (m_space) Снимка: Phototherapy For The Soul

Мая Дългъчева Първо тръгва мечето, на което един ден му пада крачето, а след него и двете кафяви очета – стъкълца се оказват, зашити с кончета. Няма кой вече твоите тайни да слуша, няма кой в тъмнината до теб да се сгуши. Първо тръгва мечето и с носа научаваш колко пари за първи път да се прощаваш. Ала още си елф, още пърхаш невинно и сънуваш в сияйния мед на пчелина… После баба, която садеше лалета и те возеше в приказки с пъстра карета изведнъж сам-сама е леха разцъфтяла – спи в лалетата – мъничка, тиха и спряла сред каретата, синя пътечка избрала… В тази приказка баба не ще да…

„Слушай ме мойто момче, ама тоя път добре да чуеш дядо си – огънят е най-важен. Огънят! Ей я тая печка…по-добър приятел ми е от телевизора даже. Огън трябва да гори и в къщата, и в душата ти. Огън да си ти самият. Да палиш. Да вдъхновяваш. Да гориш. Душата ти да е топла и никога да не й позволяваш да изстива. Хората да топлиш около себе си. Лесно е. С думи. С жестове. Сгрей ги! И да не се отказваш никога – една малка клечка кибрит, пожар може да направи. От мене туй да знаеш, чедо. И тъй, кибритлия да бъдеш, като дядо си! Магарето си у калта да…

„Усещам се у дома си, когато говоря с теб.“ ~ Емили Дикинсън Photo by pinterest.соm

„…След любовта остават телефонни номера, които избледняват. След любовта остават чаши с гравирани монограми, откраднати от по-добрите мотели. След любовта остава една маса в кафене „Манеж“ и учуденият поглед на стария келнер, когато ни вижда с други… След любовта улиците са празни, а градът – пуст. След любовта остават неподписаните картички от Венеция и Амстердам. Препълнените пепелници и празното сърце. Навикът да се палят две цигари едновременно. Случайно направени снимки, загубени фиби, таксиметровите шофьори, които не ни обичаха и цветарките, които ни обичаха. След любовта остава наранената суета. След любовта остават други мъже и други жени. След любовта не остава нищо.” ~ Момо Капор, Из „След Любовта“