„Ние така сме устроени – да сме си близки или далечни.
Няма друг вариант.
На една ръка разстояние, или на един телефонен звън –
просто ДА ЗНАЕШ, че си важен за някого.
Когато се счупим – някой да види, да дойде с прегръдка и да остане докрай…
Всички се чупим…Все някой ден…
Тогава е достатъчно само да ЗНАЕШ,
че някой се бори да не угаснеш!
Другото ли? То няма значение…
Ако усетиш някъде, че си ничий, бягай!!!…“

Из „Little fool in a big world. Sunflowers stories“
m_space&poznanie-bg.соm

Photo by pixabay.соm

Аз не зная как да ти благодаря,
а ми се искаше да мога…
В живота няма хиляди слънца
и единици са добрите хора.
За всички мигове, в които си до мен,
за всяка топла дума и прегръдка,
за опората в несигурния ден,
за силата в страхливите ми стъпки,
за тихата ти обич без слова,
за слънчевите изгреви в пороя,

аз цял живот не мога да се отплатя,
за дарът на ДОБРИТЕ ХОРА!
Ако знаех как да ти благодаря,
ти навярно щеше да избягаш.
Затова ти пиша тук, сега,
сърцето ти ще се познае…

Автор: Миглена Цакова (m_space)
Снимка: Phototherapy For The Soul

Мая Дългъчева

Първо тръгва мечето,
на което един ден му пада крачето,
а след него и двете кафяви очета –
стъкълца се оказват, зашити с кончета.
Няма кой вече твоите тайни да слуша,
няма кой в тъмнината до теб да се сгуши.
Първо тръгва мечето и с носа научаваш
колко пари за първи път да се прощаваш.
Ала още си елф, още пърхаш невинно
и сънуваш в сияйния мед на пчелина…

После баба, която садеше лалета
и те возеше в приказки с пъстра карета
изведнъж сам-сама е леха разцъфтяла –
спи в лалетата – мъничка, тиха и спряла
сред каретата, синя пътечка избрала…
В тази приказка баба не ще да те вземе –
тропаш с крак и се сърдиш на всички големи!
И с юмручета кратки ще строшиш гардероба
– две забрадки, догадки – това ли е “Сбогом”?
Върху хляба – свещичка мига с огънче слабо
и ти сочи – звездичка е станала баба.
Как ще става звездичка, без дори да помаха!?
Научаваш, че “Сбогом” е бодили в стомаха….

После някой приятел, ей така, те предава –
за броени стотинки плюс махленска слава…
И в минути броени онзи сняг в твойте вени
трупа, трупа, затрупва сто игри споделени…
Две светулки в окото – светлинки вкаменени,
се търкулват в тъмата, дето гъста извира,
спира плавното лято, топлинката ти спира.
И с чукчета звънливи – чук-чук! – пулсът забива
сто пирона лютиви в кръвта доверчива –
закована е вече – не бълбука, а тлее…
Научаваш – далече твойто детство живее.
И поемаш натам, дето ставаш голям.

А тогава – тогава любовта те предава.
Почва тъй, неусетно, не е никак конкретно –
разрешаваш задачи, но на филми не плачеш,
храбро скиташ из мрака, ала елфи не чакаш,
Дядо Коледа, ех – това старче лъжливо,
през комина обратно яко дим си отива –
научаваш: мечтата с кош пари се купува,
а съня на пчелата… Нека друг го сънува!

После – имаш усмивка, ама смях в нея няма.
После – имаш завивка, но не стига за двама.
После – мудни камили – се тътрузят неделите,
в тежки гърбици скрили тежестта на разделите.
И така си пустинен – с онемели пчелини…
И така си пораснал, че почти си угаснал.

Как започват разделите? Първо тръгва мечето…
А след него, невидимо, си отива детето.А тогава…
Тогава – я, отде те закача едно тайно хлапенце,
търпеливо юначе? Под лъжичката шепне и блещука с лунички –
абе някак отнякъде те гъделичка!
Абе някак и някъде те очаква послушно,
а насън вместо Мечо идва то да те гушне.
И насън, вместо баба, то те вози с карета
до поляната с елфи, лазур и лалета…
Потърси, намери го – след последното дирене
научаваш: разделите свършват с намиране.