Category Archives: Прошката

Мисли за прошката

АКТУАЛНО. НОВИНИ Прошката СВЕТООТЕЧЕСКО ПРАВОСЛАВИЕ

Неделя на всеопрощението

Последният ден преди Великия пост е широкоизвестен като „неделя на всеопрощението“. На този ден се четат Христовите думи: „Ако не простите на човеците съгрешенията им и вашият небесен Отец няма да прости съгрешенията ви.“ (Мат. 6:15) През тази вечер всеки човек в църквата иска прошка от другите чрез „ритуала на прошката“, за да може да влезе в поста, който е време за очистване, размисъл, усъвършенстване и примирение със събратята.

Съвестта, скрита дълбоко в нашето съзнание, е тази, която поражда угризения и силно желание за очистване, поправяне и възраждане. Угризенията са гласът на съвестта. Те са първата стъпка по пътя към изчистването, към желанието да простиш и да ти бъде простено, към самата „неделя на всеопрощението.“

Защо? Защо жаждата за прошка се появява у нас толкова силно в момента, в който се събуди нашата съвест? Отговорът е: защото съвестта ни разкрива същността на злото и лъжата, а тя е раздяла, вина пред другите.

Достоевски е казал чрез стареца Зосима, че „всеки е виновен за всичко пред всички“. На пръв поглед тези думи изглеждат не само много преувеличени, но направо абсурдни. „С какво съм виновен пред другите?“ – питат постоянно нашият накърнен разум и нашето външно аз. Що се отнася до „морала“, разумът ни е склонен да се съгласи, че наистина по някакъв начин сме виновни пред някого, но после успокоително добавя, че това е част от живота. Нека позволим на разума да се съмнява, нека оставим моралът да разсъждава, но нека да се вслушаме и в съвестта: там някъде дълбоко, дълбоко в нас един тих глас казва толкова категорично и настоятелно: „Виновен си.“ Каква е тази вина? Не, тя не е за конкретни обиди и скарвания, които са почти неизбежни, нито пък за обикновени разправии и малки дрязги. Не. Тази вина, толкова изненадваща и оче-видна, произлиза от друго място – от моя собствен живот, изцяло пропит от егоизъм. Следователно вината е съсредоточена само върху мене, другите нямат нищо общо с нея, освен дотолкова, доколкото са станали само едно средство. Любовта им е отровена отвътре, осакатена от егоизма и сякаш дори и в любовта искаме да притежаваме любимия само за себе си.

Само и единствено съвестта е тази, която ни разкрива в голяма яснота света като битка на всеки срещу всеки. Една битка, която обхваща целия живот отначало до край. Знаейки и чувствайки това, ние започваме да усещаме вътре в себе си истинността на думите на Достоевски: “ „Всеки е виновен за всичко пред всички.“ Тогава започваме да разбираме и думите на св. Серафим Саровски, който казва: „Спаси себе си и хиляди около теб ще се спасят.“

„Спаси себе си“ означава да се спасим най-напред от първоначалното робство на разделението, от този вътрешен развод с живота и хората, от това съзнателно и несъзнателно състояние на борба, в което живеем.

Да простиш и да ти бъде простено! Това е начинът, по който се завръщаме от отчуждението към сближението, от враждебността към любовта. Но да простиш не означава само да не забелязваш недостатъците или дори по-лошо – с едно махване на ръка да отпишеш другите като безнадеждни и незаслужаващи внимание. Прошката не е безраз-личие, презрение или цинизъм. Само човек, който е осъзнал с цялата си душа истинския ужас от липсата на любов в света, който е почувствал безкрайната мъка от самотата, на която сам се е обрекъл поради егоизма си, е способен да прощава и да бъде простен.

Всичко това е изразено в църковната молитва на неделята на всеопрощението: „Не обръщай лицето си от Твоя син, защото съм наранен.“ Ето я тази светла тъга, която единствена ни дава възможност да разберем корена, същността и силата на злото: охладнели сърца, повехнала любов, триумф на себеутвърждаването, чийто резултат е изолация и самота. Молим се за прошка, жадуваме да ни бъде простено… Както малкото дете, което е обидило майка си, копнее за изгубения рай на нейната любов, така и всеки от нас знае, че унищожаването на злото започва с обръщането на душата, със смекчаването на сърцето, с жаждата за помирение. Независимо колко далече ни изглежда всичко това от студения и жесток живот, в който силата на „колективното“ по-скоро влошава, отколкото смекчава човешката самота, независимо и колко чуждо ни се струва това в наше време, истината е, че само в силата на съвестта, в жаждата за прошка и в обръщането на душата можем да открием началото на нашето духовно възраждане.

/Протоиерей Александр Шмеман
Из „Църковната година“. Превод от английски Весела Митева
www.list.hit.bg/

АКТУАЛНО. НОВИНИ ВДЪХНОВЯВАЩО ДНЕС КАЗАХ ЛИ ТИ, КОЛКО ТЕ ОБИЧАМ ?.. Прошката

„Ръка за прошка“

/автор: Дамян Дамянов/
Подавам ти я. Ето на – прости!
Протягам ти я, за да се покая
за нещо, за което знаеш ти,
но за което аз, уви, не зная.
Виновен съм. За всичко в този свят
единият все в нещо съгрешил е,
единият – все в нещо виноват.
И този тук един съм аз. Прости ми.

Ти не прощаваш. Гордост. И тъга.
Вместо с любов, с ирония ме плискаш.
И моята протегната ръка
със празното пространство се здрависва.
Добре тогаз. Ще си я прибера.
Ще си я взема, щом не ти е нужна.
Но тази длан, била с теб и добра,
но тази длан, била с теб и нечужда,
един път непоета ли умре,
несрещната един път ли остане,
знай, няма вече никога да спре
и да понечи твоята да хване.
Отблъснеш ли я днес, то утре как
ще хвърлиш мост помежду теб и мене?
Не, не поемай моята ръка,
но да не стане някога така,
че да я търсиш в цялата вселена…

Прошката

“ Да простиш…“

Да простиш не означава да забравиш.
Да простиш означава да запомниш, че никой не е съвършен…
…че всеки от нас прави грешки, дори когато се опитваме да сме честни.
…че всеки от нас казва неща, за които после съжалява
…че всички ние лесно забравяме, че любовта е много по-важна ,от това да сме прави…
Да простиш означава да запомниш, че ние сме много повече от нашите грешки..
…че ние често сме добри и приемането на недостатъците на другите ни помага да приемем собствените си недостатъци.
Да простиш е да запомниш, че несъгласията са толкова много, че може скоро да се наложи да простим на самите себе си.
Да простиш е да запомниш, че в сърцата ни има място да започнем отначало, отново и отново …
Не спирай да прощаваш, отново и отново…

Прошката

Да се замислим

„..Нека всеки да помисли: какъв би бил пред своята съвест, ако знаеш, че смъртта е близо, че след няколко минути животът ти ще свърши и че разполагаш само с тези няколко минути, може би час или час и половина, за да направиш равносметка, да поправиш, което е поправимо; да викнеш макар и само в намеренията си, макар и само с душата си, към онези, които си обидил: прощавайте!- или към тези, които дълбоко си обичал: прощавайте!…“
/Митрополит Антоний Сурожки, из кн. „Молитвата и животът“/