/Автор Павел, митрополит на Сисанио/
Ако има нещо, на което всички сме били свидетели, то това е крахът на детското възпитание, който се дължи не на липса на желание у родителите (горко им, ако е така), а на факта, че много често нашите методи за възпитание показват нещо много трагично – а именно, че не познаваме кои са нашите деца, колкото и странно да звучи това. Думата „възпитание” идва от глагол, който означава водя. Актуалният въпрос е дали реално знаем къде искаме да отведем децата си, какви искаме да станат, дали имаме ясно разбиране и път. На практика възпитанието се оказва едно пътуване, но реално не натам, където искаме да ги отведем. Обичам много децата и повече от 30 години съм близо до тях и като свещенослужител, и като преподавател, и като директор на училище с много проблеми, като така имах възможността да общувам с децата, а и досега общувам с тях. Изпитвам особена радост, но и много голяма надежда, когато влизам в клас да говоря с децата – деца, които днес са считани за бунтари, неукротими, и оставам поразен и трогнат, когато виждам същите тези деца да внимават с вниманието на дете, на което разказваш приказка. Това показва тяхната жажда за истината, показва, че всъщност много пъти децата ни не знаят много важни неща, които всъщност искат да знаят. Винаги ще си спомням спонтанната реакция на една ученичка от гимназията, която вдигна ръка и каза:
– Отче, тия работи, които ни говорите, защо никой не ни ги казва?
Защото, ако очакваме това от нашето семейство – в най-тесен или широк кръг, ще си останем с чакането…
Наистина ме впечатли нейната спонтанна реакция, нейната потребност да изрази това, което чувстваше, и впечатлението, което й направи чутото. От друга страна ме впечатли това, че тя беше стигнала до гимназията, без да е чула нещо от всички тези неща, които са определящи за нейния живот. Нека направим една кратка разходка из реалността с няколко красноречиви примера.
Ако се огледаме наоколо, ще видим колко бичове измъчват децата ни. Да говорим ли за наркотиците – тази голяма чума? Да говорим ли, че имаме петнайсетгодишни деца, които започват да пият редовно? Сещам се за беседата на един преподавател, който в тази връзка каза, че децата, които на 15 години започват да се наливат така с алкохол, на 35 години с почти математическа точност ще починат. Разбира се, ако не спрат. Да говорим ли за престъпните групи от непълнолетни? За тяхното агресивно поведение? За проблемната връзка, която имат с училището? Данните гласят, че в Гърция 57 % от учениците, които минават през общностите за отказване от наркозависимостта, прекъсват училище на 15-годишна възраст и пак се забъркват в наркотиците. И това като последица от факта, че 41,2 % от учениците смятат училището за добро, но в гимназията, през този кризисен преход, само 14 % оценяват положително училището. Защо ли? Защото детето всъщност чувства, че не получава това, което иска, че много пъти умът му се измъчва, но цялата образователна система не докосва неговото сърце, душа и битие.
Също така човек вижда как се забавляват младите хора и нямам предвид безпокойствието на родителите. Казвам го от гледна точка на учениците, които ми казват:
– Отиваме в някое нощно заведение сами и си тръгваме още по-самотни.
С други думи, дори и те самите не са доволни от това, което преживяват, когато в даден момент се замислят сериозно. От друга страна, липсата на общуване, затруднението в общуването между децата е въпрос, който те поставят многократно:
– Отче, съществуват ли днес истински приятели? – ме питат.
– Жал ми е за вас дори само за това, че ме питате! Защото да ме питате това, означава, че нямате.
Смятам, че всичко тръгва от проблемите вкъщи, от неправилното общуване в семейството.
От друга страна, нека продължа с големия брой аборти, част от които са в ученическа възраст. Въпросът е, как това дете утре ще бъде уравновесено в живота си, когато не след дълго съвестта безмилостно ще го изобличава? Защото никой не може да се скрие от съвестта си. И когато понякога в паниката стигаме до прибързани решения, нищо не може да спре съвестта, когато именно тя се съпротивлява. Това се дължи и на чувството за изоставеност, което младите изпитват, именно защото влизат в зрелия живот с такова наследство. Броят на пропадналите бракове и особено сред младите хора е впечатляващ. Когато човек наблюдава млади двойки, той предварително е убеден, че те ще се разведат и това е въпрос на време. Когато той вижда как израстват младите хора и как се учат да се отнасят един към друг, той е убеден, че те ще претърпят крах в брака си. И тъй като това са въпроси, които ме интересуват, няма да скрия, че в случаите, в които се замислих, не се излъгах нито един път, не защото съм пророк, а защото се научих да наблюдавам. Когато виждаш празни души, хора, които нямат какво да си кажат помежду си, можеш да предвидиш отношенията им. Прави впечатление, че младите съпрузи много пъти след първите месеци от брака слагат телевизора между тях, защото вече няма какво да си кажат.
Затова, ако се огледаме, няма как да не забележим тези тревожни явления, които карат всички ни да се замислим. Още по-песимистично обаче е, че тези, които се определят като специалисти, всъщност не разбират в какво се състои същността на проблема и не само това, а поставят и други препятствия за децата, които понякога искат да се замислят върху причините за тези проблеми. От проучванията в Гърция съм забелязал, че една голяма част от младите хора демонстрират много ценно и похвално доверие и към Църквата, и към семейството, и към армията. И идват възрастните, например журналистите и определят този избор на децата като консервативен завой, т. е. младите хора били консервативни. Разбира се, резонен е въпросът –какво би означавал прогресът? Кой би бил прогресивният завой в поведението им? Нима отричането на семейството? Или на вярата? Или на мястото, където си се родил и където живееш? Не обаче в контекста на национализма, а на това, че отечеството е нашата майка, чийто въздух сме дишали и чието слънце ни е стопляло, че сме свързани с него.
Следователно, доверието към ценностите е условие и предпоставка за живота, но се явяват някои пропаднали хора, които обаче имат власт и държат средствата за осведомяване, и започват да критикуват саркастично такива младежи. Защо ли?…
Не си дават сметка, че младите хора стигат до тези решения през своята болка, защото са пострадали и то дори в собствените си домове. Има деца, които са загубили усмивката в собствения си дом и чувстват потребност да създадат друго семейство. В крайна сметка въпросът е дали истински познаваме децата си? Какво означава да попитаме „Колко добре човек може да познае детето си, за да може да му даде и добро възпитание?”
Когато веднъж поставих този въпрос като заглавие на една беседа, организаторката ми каза:
– А, много хубава тема!
Аз й отвърнах:
– Само дето няма да чуете нищо от това, което очаквате!
Тя се учуди и ми каза, че тогава ще очакват с още по-голямо нетърпение. Казах й, че, когато питаме, „Колко добре познаваш детето си” и впоследствие какво възпитание ще му дадем, обикновено се обръщаме към психологията и очакваме да чуем нещо за детската психология. Казах го на нея, казвам го и на вас. Днес изобщо няма да говоря за психологията на детето, а ще говоря за онтологията на детето, защото всяка една психология се крепи върху нея. Колко добре познаваме детето си, кое е то или колко не го познаваме? Как е устроено детето? Коя е неговата антропологична идентичност? Преди да ви отговоря, ще отворя скоба. Споменах за бича на наркотиците, няма да говорим сега по тази тема, ще задам обаче един въпрос:
Защо опитите за излекуване на децата от наркотичната зависимост са неуспешни? Защо броят на децата, които действително се отказват от тази зависимост, е нищожен, ако го съпоставим с усилията и борбата, които се водят? В Гърция и тук се изразходват огромни финансови средства. Стотици хора водят битка, но резултатите са много нищожни за толкова голямо усилие. Затова възниква въпросът: „Защо, по каква причина? Децата не знаят ли, че името на тази игра е „Смърт”? Не мисля, че има човек, който да не знае това и въпросът става още по-болезнен, а именно – защо тогава избират смъртта?“
В крайна сметка, да не би ние да сме тези, които ги оставяме без подкрепа? Или да не би да започваме неправилно тяхното лечение и с погрешен поглед към тяхната онтологична същност?
Ще се върна към един факт, който е известен на децата. Когато правим водосвет в училище, се чете евангелския откъс за Иисус, когато бил на 12 години в храма. Това е новогодишният евангелски текст, който завършва така: „Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (Лука 2:52). Когато веднъж правих водосвет в едно училище и казах две думи на децата, един просветен директор им каза:
– Деца, след това, което ви каза о. Павел, аз ще отправя към вас само едно пожелание – да растете като Христос – в мъдрост, във възраст и в благодат! Защото повечето от вас, по инициатива на семейството ви и на училището, растете само в мъдрост и във възраст. Растете в интелектуалното познание и на ръст. Деца, ако вашият ум се нуждае от знание, ако тялото ви има нужда от храна, вашата душа има нужда от Божията благодат. В противен случай ще станете непълноценни хора.
И тук възниква въпросът, вярваме ли наистина, че нашите деца имат душа? Преди малко попитах коя е онтологията на нашето дете. Разбира се, това е онтологията на човека. Кой е човекът, питам отново, вярваме ли наистина, че децата ни имат душа? Защо питам ли? Защото това, което правят повечето родители за ума на децата си, го виждам и знам. Да научат четмо, чужди езици, всичко. Това, което родителите правят за тялото на детето си, го виждам и даже не рядко прекаляват. Опитвам се да видя обаче какво правят за душата на децата си и трябва да ви кажа, че не виждам да правят нещо – разбира се, болшинството от тях; не правят нищо до такава степен, че вече се питам: да не би дълбоко в себе си да не вярват, че децата им имат душа? Проблемът е много сериозен и се обяснява със задънената улица, до която стигаме.
Трябва да ви кажа, че тук се сбъскваме с един много важен проблем и смятам, че трябва вече публично да го поставим. Съществува съществено разногласие между някои психолози и психиатри и Църквата. Какво е разногласието? За първата група душата е свързана с нервната система, като това разбиране е белязало дълбоко всички усилия, които се полагат в борбата с наркотиците и затова те се оказват и ще се оказват безуспешни. Стигнах дотам да казвам:
– Покажете ми как отглеждате децата си днес, за да ви кажа дали ще вземат наркотици утре!
Някой ме попита:
– Отче, не сте ли краен?
Аз му отвърнах:
– И аз това се опитвам да се убедя. Но колкото повече се доближавам до реалността, толкова повече се опасявам, че не съм се излъгал!
Отново ще подчертая: всичко, което сега слушате, е резултат от дългогодишен опит, общуване, контакт и обсъждане с децата.
Веднъж бях в едно училище – от тези училища, в които учителите не се осмеляват да влязат и да предават урока си. Беше в навечерието на Рождество Христово. Всеки ден бях в една канцелария от осем до два часа и приемах децата, които искаха да дойдат да говорят и времето не стигаше. Защо? Защото всяко от тях имаше реален проблем и искаше реално да говори. И знаете ли кое беше едно от недоуменията им: „Как намирате време и се занимавате с нас?”. Защото дори и в къщи не им се беше случвало подобно нещо.
Напротив, Църквата вярва, че душата на човека има и същност, и енергия. Това е много важно нещо, защото, какво казваме в „Отче наш”? „Насъщния ни хляб дай ни днес”, кой е насъщният хляб? Необходимият за нашата същност. Коя е нашата същност? Имаме тяло, хубаво! Я останете две седмици гладни? Да видим как ще се почувствате! Я се опитайте да си затворите носа и устата да видим дали ще издържите без кислород! Следователно знаем, че тялото ни не може да живее без храна и въздух. Коя е другата страна на нашата същност? Не е ли нашата душа? Църквата е категорична – човек е душа-тяло. Не душа и тяло, а душа-тяло, единни и неразделни. Човекът има душа, да го кажа по-ясно, която обаче иска поддръжка, иска грижа, в противен случай ще пострада от това, от което страда и тялото. Коя е храната за душата? Христос ни отговаря абсолютно и категорично: „ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Йоан 6:53) и на голямото изкушение – „Кажи на тези камъни да станат хляб, за да се наситят хората!”, отговорът бил категоричен, Махни се от Мене, сатана, „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста” (Мат 4:5).
Какво представлява Светата Литургия, която извършваме всяка неделя? Това е трапезата, която Бог приготвя за нас и ни предлага две блюда – първо, Неговото слово, и след това Неговия живот – Тяло и Кръв, за да се нахраним реално, да се укрепи душата ни. Св. Григорий Богослов подчертава, че трябва да помним Бога по-често, отколкото дишаме. По-добре е да се молиш, отколкото да дишаш. Какво щяхме да му кажем, ако той беше тук сега? Ама ако не дишам, ще умра. А той би ни казал: „Сериозно ли? Знаеш това? И не разбираш какво ще се случи на душата ти, когато не диша? Не се молим на Бога, за да изпросим да прави това или онова. За повечето неща, които просим, Той би могъл да ни каже „Не знаете какво искате!”. За душата молитвата е това, каквото е дишането за тялото. Как тичаме да проверим дали някой диша, за да видим дали е жив? Именно когато човек не се моли, той не е жив. Затова, ако не нахраним душата на детето, тогава как ще израсне? Как ще се развие? Как ще се противопостави? По какъв начин? Не искаме ли това от децата си – да се противопоставят на наркотиците, на всички тези неща? С чия сила? Със силата на разума ли?
Затова е много важно да осъзнаем, че загърбването на истинската природа на децата, на тяхното истинско съществуване е най-съществената причина за тяхното заболяване и причината, поради която не могат да се излекуват от разнообразните зависимости. Разорихме душите им. Осъдихме ги на умиране от духовен глад. Много родители се правят на умни, като казват: „Знам ли как ще отгледам детето ми, знам ли какви принципи ще му дам”. И накрая идва моментът, в който детето влиза в юношеската възраст и бащата си търка очите, защото това тихо детенце, което винаги е изпълнявало това, което му е казвал, сега вече започва да му се противи, да се съпротивлява. Защо ли? Защото дори когато е било малко, то го е слушало от страх, а не от любов. Именно затова сега, когато може да надигне своята глава, то му казва: „Не!”. Един много известен атински журналист, който беше дошъл на храмовия празник в едно село и аз казах някои от тези неща, ми отвърна:
– Ако искаш да напиша нещо за възпитанието на децата, ще напиша каквото искаш. Но от дъщеря ми, която е 18-годишна, съм вдигнал ръце.
Казах му, че е много закъснял да се занимава с нея. Той ми отговори, че съм прав.
Тук Църквата не просто няма възражение, а бих казал, че тя съществува много преди завоеванията на психологията. Твърдят, че първи шест години имат основно значение за детето. Това са годините, за които казват:
– Малко е, не разбира.
Казват ни, че тогава се формира, защото тогава се придобиват впечатления. Това са годините, в които трябва да дадем на детето си нещо, трябва да дадем опита от Бога в тази проста и нежна възраст. Защото децата в тази възраст разбират не с мозъка, а със сърцето си, което е чисто. Затова истината влиза в тях и създава опит.
Тези дни в храма дойде една майка с детето си, което веднага, щом влезе вътре и видя иконите, каза „Ма-ма!”. Тя го заведе при иконите да ги целуне. Майка му ми каза, като се смееше:
– Отче, не можем да си тръгнем от храма, докато не целуне всички икони!
Аз й отговорих:
– Да знаеше как този опит на детето ти, който сега гледаш и се смееш, утре ще го спаси!
Именно това е опитното преживяване на Бога още в тази възраст. Аз не се страхувам от юношите, които подлагат нещата под съмнение. Бих казал, че поставянето под съмнение е знак за жизненост. Въпреки че понякога си мислим, родителите мислят, че трябва да имаме власт над тях дори когато се оженят – за да им създадем допълнителни проблеми. Трябва така да отглеждаме детето, че то да бъде отговорно и свободно и когато се отдалечи от нас, да може да се задържи на краката си без нас. Всяко друго възпитание е осъдено на неуспех. В каква степен ще почувстваме неуспеха е друг въпрос. Тези дни четох за болестите и човек вижда, че и старец Порфиий и старец Паисий, тези хора, които били водени от същия Светия Дух, били на едно и също мнение, а именно, че трябва да говорим на децата, докато са малки. Когато пораснат, тогава да говорим на Бога за тях. Престанете да им давате съвети.
Всъщност въпросът се състои в това, детето да бъде въведено в Църквата, както детенцето казва „Ма-ма”, а от друга страна – в храма понякога довеждат да причастяваме деца на 4 години. И едни викове, дърпат се, не е за говорене, какво означава това? Това означава, че майката го води веднъж на три години в църква да се причасти и това пространство е непознато за детето. Именно затова то не разбира и се противи. Родителите биват издадени от поведението на децата им, което точно показва какво възпитание са им дали. Когато малкото дете се храни правилно, когато порасне, пак казвам, нека поставя нещата под съмнение, нека уважим факта, че поставя нещата под съмнение, когато в него сме развили усещането за отговорност.
Защото и тук се прави една грешка: много пъти отглеждаме децата сякаш имат забавено умствено развитие. Да не се измори, клетото, да не си постели леглото, да не прави това, да не прави онова, сякаш имаме дете с физически увреждания. И това дете израства и на нищо не се е научило. И само да се отдалечи от родителите си, то попада във всички капани, защото не се е научило само да се изправя на нозете си, защото смятаме за успех това, че още ни слуша.
Знаете ли, един голям бич, който споменах, е СПИН-ът. Какво е СПИН? Той е плод на една автономизирана от любовта сексуалност. Кога ние обсъждахме отговорно с децата ни важни истини за техния живот? Откъде чакаме да ги научат? От телевизията и списанията ли?
Веднъж ме поканиха в едно училище. Помолиха ме да говоря от гледна точка на Църква. Казах им:
– Тези от специалистите, които идват тук, идват да ви кажат кой е в риск. Аз ще ви кажа кой не е в риск. Не е в риск този, който обича. СПИН-ът – това е плод на автономизирана от любовта сексуалност. Когато обичаш, уважаваш другия, почиташ другия, не си играеш с любовта, зачиташ личността на другия. Идват тук и ви казват „Да!” на секса, не на СПИН! С други думи, гледайте да не се заразите! Те обаче не ви казват, че „Да!” на секса, тоест на многобройните връзки означава „Не!” на любовта, не са ви казали, че ще останете увредени, ако утре се влюбите и е трагично да виждаш млади хора, които не са способни да възлюбят.
Една голяма част от разводите се дължат на това, че хората са станали неспособни да обичат. Нито обичат, нито се доверяват на любовта на другия. Затова и не могат да се задържат на краката си. Неспособни и увредени хора, които са отгледани неправилно.
Винаги ще си спомням лицето на един юнак, който влезе в канцеларията ми и без да каже „Добър ден!” или „Здравейте!”, ми каза директно:
– Знаете ли, отче, какъв ми е проблемът? Болен съм от СПИН. И знаете ли защо удрям главата си в стената? Сега, като съм болен от СПИН, мога и се въздържам, а преди уж не можех!
За малко занемях, втренчил поглед в него. След това му казах:
– Чедо мое, каквото имах да ти кажа, ти сам го каза. Разбира се, би трябвало да кажеш това някъде другаде – на всички онези, които те убедиха, че не можеш. Сега ти знаеш, че можеш. Само дето плати това твоето знание на много високо цена.
Този млад човек не след дълго си замина от този свят. Съществуват ли хора, които се чувстват виновни за смъртта му?
Също така наскоро се вдигна голяма врява, защото в училищата в урока по Вероучение раздали диск във връзка с урока за абортите, на който е заснет един аборт. Олелия, защото абортът бил наречен убийство. Въпросът е, че всички тези господа говорят за своя сметка, а не за тази на децата. Защо ли? Защото децата признават, че абортът наистина е убийство, че е отнемане на човешки живот и знам това, защото съм го обсъждал с тях по тяхна покана. Никой не отрича това, никой няма разногласие. Кои имат разногласие? Тези, които са остарели в греха, пропадналите, които искат да се правят на педагози. Защо ли? Защото това действително е изобличение за техния живот. Дали плодът не притежава пълнотата на човешкия живот още от първите мигове? Следователно, какво означава умъртвяването на плода? Умъртвяване на една личност. Смятате ли, че децата ви имат въпроси? Ако да, какво им отговаряте? И от друга страна, смятате ли, че Църквата има какво да им даде? Тя може да им даде отговор. Защото всъщност да държим децата далеч от живота на Църквата означава да отнемем истината от тях; в крайна сметка означава да им отнемем живота. Защото истината и животът са неща, които взаимно се проникват, едното обяснява другото. Истината води до живота, а животът е живот, когато живееш истината. Казах ви преди колко важно нещо е да познаваме детето си, да знаем кое е то, да го отгледаме правилно.
Чувал съм от 30-40 годишни хора да идват и да ми казват:
– Отче, какво ли не бих направил, за да се върна в детските си години – а аз ги попитах:
– Какво имате предвид?
– Тогава, когато бяхме малки, когато се обличахме като свещеници, когато ходехме на неделно училище, когато ходехме по екскурзии и лагери, това са единствените хубави години, които имаме в живота си.
Това са години, които ги карат да се връщат отново назад. Тогава осъзнават, че в живота са поели по погрешен път, защото живеят без да изпитват радост. Дали наистина сте се замисляли какво би станало с децата, които са били лишени от такива преживявания, когато станат на 30 и на 40 години? Ще се самоубият, и в Гърция вече са се води статистика за самоубийствата в детска и юношеската възраст. Преди попитах да не би да ги оставяме без опора, без подкрепа? И аз ви казвам – да! Когато всъщност не се грижим да бронираме душите на децата ни, тогава ги оставяме без опора. Това се вижда в самите деца.
Веднъж попитах една девойка:
– Защо, детето ми, вземаш наркотици?
Тя ми отвърна:
– Кажете ми защо да не вземам?
Разбрахте ли отговора й?
Тя продължи:
– Не очаквам нищо отникъде! Единствената ми радост е когато си бия инжекцията и странствам.
Кои родители подготвиха такива деца? Кои училища подготвиха такива деца? Кое общество подготви такива деца, които не намират смисъл в живота? За кой живот им говориха? За кой смисъл на живота са им говорили? Попитах и друг младеж:
– Детето ми, не разбираш ли, че ако продължаваш така, ще умреш?
Той се усмихна горчиво и ми каза:
– Ама, не сте ли разбрали, че аз наркотиците ги вземам, за да живея!
Опитах се да разбера какво ми каза. И разбрах, че ми казваше: „Ама, аз в смъртта живея! – и искам да живея малко, макар и фалшиво. На това сте ме осъдили!”.
По времето, когато работех в образователната система, (говоря за Гърция), за съжаление разбрах това много добре, защото и педагогиката (самата образователната система) подтиква децата към наркотици. Преди време написах статия, озаглавена „Наркотици и училище” и в нея казах, че някога се надявахме, че училището ще бъде укрепление, което възпира наркотиците, а то се превърна в техния най-добър съучастник.
Училището става повод за бягство от дома, за да могат да се шляят на друго място и естествено престъпниците и търговците с наркотиците ги чакат наблизо.
Възлюбени, реалността показва, че това, което не познаваме, не е психологията на децата, за която чуваме и се говорят много неща, а тяхната онтология. Кои са те реално? И когато не знаеш какво имаш пред себе си, тогава възпитанието, което даваш, колкото и превъзходно да изглежда от гледна точка на методологията, в най-добрия случай е ялово и анемично, ако не е рисково. Така гнилите основи на „психологията” са основната причина и много високата цена за заблудата, която децата ни всъщност плащат.
Накрая, искам да ви кажа, че не говоря хипотетично, бих могъл да ви говоря още толкова с примери, за да потвърдя това, което досега казах. Затова накрая ви призовавам, познайте, погрижете се и възлюбете вашето реално дете, не въображаемото, не това, което предполагате, че е, а това, което то реално е, и дайте вашия принос сега, когато можете. Защото вероятно утре ще бъде много късно. Нека децата ви растат в мъдрост, във възраст, но и в благодат пред Бога и човеците, защото тогава ще създадете основа в тях и те ще бъдат способни да се противопоставят и да кажат: „Не!”…
/Източник:http://www.dveri.bg/content/view/13621/119//
В градинката, отстрани близо до храма
ДЕЙНОСТИ И ОБУЧИТЕЛНИ СЕМИНАРИ