/Материалът е публикуван в www.start.bg/

Трансцедентална медитация

Това е едно движение, което много масово се разпространява на Запад, а от известно време и в България. Трансцеденталната медитация (ТМ) се практикува от повече от два милиона и половина души по света. Може да се срещне под следните имена:

Международно общество за медитация, Наука за творческия интелект, Фондация за науката за творческия интелект, Движение за духовно обновление, Международна студентска организация за медитация, Световен планов център, Световно управление във века на просветлението, Сидхи (Сидха) програма.

Основател на това движение е Махеш Прасад Варма, наречен Махариши Махеш Йоги. Той е роден в Северна Индия през 1918 г. Завършил е физика и известно време е работил в завод. Изучавал е йога и през 1947 г. отива в Хималаите да се учи и да медитира със своя гуру Свами Брахманандра Сарасвати (Гуру Дев). Там той престоява в продължение на 13 години. Преди смъртта си гуру Дев казва на своя ученик да развие форма на медитация, която всеки може да прилага. Махариши прави това, но в родната му Индия почти никой не му обръща внимание. Успехът идва, когато той отива в Англия, и особено след като “Бийтълс“ и “Ролинг Стоунс“ се запалват по неговото учение. Вследствие на това популярността му рязко нараства и все повече и повече хора започват да се занимават с медитация.

Методът, наречен Трансцедентална медитация, се представя на масовата публика като чисто научен и лишен от всякаква религиозна основа. За целта се провеждат всевъзможни псевдонаучни експерименти, които “доказват“ ползата от медитацията например за намаляване на стреса, за развиване на физическите, психическите и духовните възможности на човека. Твърди се, че методът е неутрален в религиозно отношение и може да бъде практикуван от хора с всякакви убеждения.

Резултатите, които Махариши обещава, са наистина поразителни. В личен план се обещава освен преодоляване на стреса, себереализация и пр., и че човек ще може да развие такива фантастични способности, като напр. да преодолява закона за гравитацията, да преминава през стени, да става невидим, да придобие свръхчовешка сила, да материализира представите си (визуализация) и др.

В обществен план перспективите са още по-внушителни. Ако повече хора усвоят и практикуват метода, страданието като цяло ще намалее, човечеството ще навлезе в нова ера на пълноценно развитие, ще се възцари световен мир и всеобщо благосъстояние. Това ще доведе до отслабване на всякакви негативни влияния, така че ще намалеят катастрофите, престъпността и болестите. Силата на трансцеденталната медитация е такава, че дори и ограничен брой хора да я практикуват, те могат да повлияят развитието на целия свят. Жителите на тази нова “ера на просветлението“ се наричат сидхи.

Движението на Махариши има всеобхватна програма за обновлението на света и създаването на един нов световен ред. Този “световен план“ обхваща всички сфери на живота – индивидуалния живот, политиката, образованието, околната среда, икономиката и духовния живот. Трябва да има единно световно правителство, което ще контролира националните правителства и ще им дава готови абсолютни и непогрешими теории и схеми на управление. В действителност теорията и практиката на трансцеденталната медитация се коренят дълбоко в хиндуистката традиция. Това е опростен вид хиндуистка мантра-медитация, която обаче се представя по замаскиран начин. Мантрите са определени думи или срички, които се повтарят и върху които човек се концентрира по време на медитацията. Учителите по ТМ твърдят, че това са срички без всякакъв смисъл и съдържание и са просто “средство, което усилва действието на подреждащите сили на природата“. Факт е обаче, че всички тези срички са кодови названия за имената на хиндуистки божества. Пример за това е например мантрата “айм“, която е кодово название на богинята Сарасвати.

Към това се прибавя и фактът, че мантрите се раздават единствено от ТМ-учители, които са получили лично от Махариши властта за това. Даването на мантрата става при специален ритуал на инициация, или посвещение, без който мантрата няма божествена сила и не е нищо друго освен една случайна безсмислена дума. Тази вяра в особената сила на мантрите е причината, поради която човек никога не трябва да казва каква е неговата мантра, защото иначе тя губи силата си.

Ритуалът на посвещението, през който минават всички медитиращи, също е изцяло хиндуистки. Той се извършва в полумрак пред олтар, на който стои образът на Гуру Дев. По време на церемонията пред този образ се жертват дарове – плодове цветя и др., учителят пее химни на санскрит – свещения език на хиндуизма – призовава бога творец Брахма под името Нараяна, също и боговете Шива и Вишну, както и всички велики учители и накрая гуру Дев. На неразбиращите участници в ритуала се обяснява, че става дума просто за формалност и индийска традиция. След това ТМ-учителите раздават мантрите.

Бъдещите ТМ-учители подписват “декларация за лоялност“ към Негово Светейшество Махариши Махеш Йоги. В нея те обещават вечна вярност и привързаност към учението и пълна зависимост и подчинение към Махариши и неговата организация. Също така декларацията изрично казва, че неговото учение е тайно и не бива да бъде предавано на никого.

Всичко това характеризира ТМ като типично хиндуистко гуру-движение. То е особено опасно поради своята замаскираност – човек може лесно да бъде въвлечен в него, без въобще да осъзнава, че става дума за религиозно движение. Повечето най-вече от младите медитиращи виждат в организацията спасението на света. Те са подложени на силното изкушение да обърнат гръб на всичко останало – семейство, професия, нормални човешки интереси и пр. и да се отдадат на медитацията като път за подобряване на целия свят. Често те се изолират от света в т. нар. “академии“ и “резиденции“, където се занимават единствено с медитация. Интересите на организацията се поставят на първо място, което често води до разрушаване на семейните връзки и нормалното ежедневие на човека. Всички медитиращи държат в стаите си снимки на Махариши. Те твърдят, че не му се покланят и не го почитат като бог, но отношението им към него е доста по-различно от отношението към обикновен човек.

Трансцеденталната медитация често нанася и физически и психически увреждания – разстройство на съня, мигрени, неврологични проблеми, стигащи до душевни разстройства. И това никак не е чудно, като се има предвид, че основата на медитацията по принцип е отпускане на съзнанието, отслабване или пълно изгубване на самоконтрола и отдаване изцяло на автоматичната техника. Тази техника от своя страна е подчинена на някаква друга цел, а каква е целта на Махариши, вече видяхме.

По-внимателното запознаване с идеологията, практиката и структурата на неговата организация разкрива една ужасяваща тоталитарна политическа амбиция. Самочувствието на “просветление“ и “план за спасение на света“ води до незачитане на нищо друго освен собствените правила. Непрекъснато звучат лозунги от типа: “Започва нова Ера!“, “Водачо, заповядвай, ние те следваме! Ние знаем най-доброто за теб. Ние презираме смъртта! Долу опозицията!“ – все добре познати фрази от ужасната история на световните диктатури. Един от ТМ-учителите казва, че когато световният план се изпълни и на 1000 души се пада по един ТМ-учител, основният критерий за получаване на работа ще бъде дали човек медитира, или не.

Би било наивно да вярваме,че този хиндуистки мистик е посветил живота си на световен кръстоносен поход единствено за да помага на хората да се отпускат и да преодоляват стреса! Зад една толкова невинна декорация се крие една дисциплинирана езотерична организация, в която са събрани духовна гордост, материален прагматизъм, власт и строг контрол над разума. Крайната цел е да се доведе цялото човечество до медитация, “просветление“ и подчинение на организацията и нейния водач. Колкото по-дълбоко изследваме мисионерската дейност на Махариши, толкова по-ясно става, че това е едно чисто хиндуистко разбиране за света, комбинирано с политически и социални искания, които са ужасяващо тоталитарни и недемократични.

/Автор Петър Марчев/

СТИЛОВЕ НА РОДИТЕЛСКО ПОВЕДЕНИЕ
(Автор: ИВАН ИГОВ , психолог )

Едва ли има нещо на този свят, което да е така желано и същевременно така трудно, като това да бъдеш родител. Колко нощи не сме заспивали, преследвани от безкрайните „Защо ?“: „Защо днес пак избухнах?; Защо всяка втора моя дума към детето ми е заповед? Защо не намерих време да си поговорим? Защо то не ме слуша?…“ Питаме се и не намираме отговор, защото никой не ни е учил на родителство

СТИЛОВЕ НА РОДИТЕЛСКО ПОВЕДЕНИЕ
( или когато приказките продължават)

Едва ли има нещо на този свят, което да е така желано и същевременно така трудно, като това да бъдеш родител. Колко нощи не сме заспивали, преследвани от безкрайните „Защо ?“: „Защо днес пак избухнах?; Защо всяка втора моя дума към детето ми е заповед? Защо не намерих време да си поговорим? Защо то не ме слуша?…“ Питаме се и не намираме отговор, защото никой не ни е учил на родителство.

КОПИЕТО И МАТРИЦАТА
Твоето дете. Същото което ти създава купища неприятности и проблеми, но от което за нищо на света не би се отказал. А и то от тебе. И не защото си най-умният или най-добрият, а защото си ТИ, неговият и само неговият родител. Негов модел, еталон и праобраз; нещото чрез което то се отъждествява с огромния, сложен свят. И постепенно и незабележимо израства край нас човечето което сме създали „по свой образ и подобие“ – носител на нашите модели и ценности, изкупителна жертва за нашите грешки и слабости. Това е нашият отпечатък в бъдещето, нашето прераждане и паметта за нас. Разбира се детето няма да стане точното наше копие. И слава Богу, че това е така, защото иначе нямаше да имаме надежда за бъдещето. Просто щяхме да се въртим в един безконечен кръг.
Детето ни отрича, но използвайки МОДЕЛИТЕ които ние му даваме, най-често без да съзнаваме това! И се учи не толкова от непосредствено казаните му от нас правила (готовите рецепти), колкото от онова което наблюдават в поведението ни (нашият пример). Ако рецептите се различават от примера, то най-вероятното е един ден да се сблъскаме с обидата и протеста на детето си, чудейки защо ли са станали такива. Моделът зависи и от ЗНАЧИМИТЕ ДРУГИ (приятели, роднини,съседи), както и от взаимоотношенията с родителите, Ако те са лоши, децата могат изцяло да се откажат от наложените родителски норми, но дори и този отказ става с придобитите от тях средства.

НА КАКВО ИГРАЯТ ПСИХОЛОЗИТЕ ?
Мислили ли сте някога какво става с героите, когато приказките свършват? На пръв поглед всичко е ясно: „Принцът и принцесата се оженили и живели дълго и щастливо“. Доброто е победило, лошите са наказани, а героите… . Интересно каква ли майка е станала Пепеляшка? Как ли се е разбирала след сватбата със своя принц Спящата красавица и как ли е управлявал царството си Мелничарския син от „Котаракът в чизми“? Нали всички те имат своя предистория, семейство, родители, живели са по определен начин. Обстоятелствата сигурно са оказали въздействие и са оставили своя отпечатък върху бъдещият им живот. Но как ли…
Това именно решили да проверят психолозите и не защото си нямат друга работа, а защото приказките също има реални човешки взаимоотношения, макар и приказни. Използвали т.н. психодраматични ролеви игри: Разказват на групи от доброволци познатите приказки, молят всеки да си избере роля,а после им поставят за задача да изиграят героите такива каквито са станали, например една година след сватбата. И знаете ли какво се получило? Ами да – всички представяли Пепеляшка като страшно притеснителна и тревожна майка, която повече се интересува какво става в кухнята на двореца, отколкото в самия дворец; Спящата красавица като капризна млада жена която никак не може да се откъсне от влиянието на родителите си, а за мелничарския син… е там всичко е ясно и без това котараците не живеят дълго.
Значи приказките не казват цялата истина? Но те и за това са приказки. А психолозите се занимават с тях не просто от инфантилност, а за да проверят МОДЕЛА, пък и заради поуката разбира се.

КОГАТО ПРИКАЗКИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ
За съжаление има толкова много начини да бъдем лоши родители и толкова малко да бъдем добри. Тежат ни унаследените модели, проблемите в обкръжението, а и както вече казахме, никой не ни е учил на родителство. Ето защо героите от приказките често живеят край нас, а ние ставаме мащехите и лошите магьосници без самите да желаем това, мислейки само доброто на децата си.

ПЕПЕЛЯШКА
(или за емоционалното отхвърляне)
Помните ли приказката – Пепеляшка е изолирана от близките си, липсват и тяхната подкрепа и помощ. Заварените и сестри са обичаните деца в семейството, а тя постоянно е подложена на присмех и унижение. Бащата е слаб човек, „под чехъл“ и с нищо не може да я защити… .Ще кажете: днес няма Пепеляшки – та кои ще превърне детето си , макар и заварено в робиня. Това сигурно е вярно, но онова което най-вече е липсвало на Пепеляшка липсва на много деца и днес – доброжелателното отношение и емоционалната подкрепа. А то е най-необходимото. Такова дете болезнено чувства липсата на топлина и обич, бързо разбира че е в тежест за родителите си, че без него те биха живели по-свободно и това го прави ненужно и отхвърлено.
Емоционалното отхвърляне може да бъде и скрито. Такива са случаите когато родителите оправдавайки се с прекомерна заетост и ангажираност, прехвърлят грижите за детето върху други хора. Изпитвайки известни угризения те понякога затрупват детето с демонстративно внимание и грижи – скъпи играчки, пищни празници. Но и тогава детето чувства добре изкуствеността на подобни ситуации, а това го прави още по ненужно и озлобено. Този модел на възпитание засилва тревожността и чувството за непълноценност у децата, а понякога (по често при момчетата) ги прави необосновано агресивни и жестоки.

СПЯЩАТА КРАСАВИЦА
(или за покровителствената свръхопека)
Приказката разказва, че родителите на Спящата красавица много дълго чакали дете и когато то се родило го обкръжили с всякакви грижи, направили пищно кръщение и поканили знайни феите за да го дарят с всички дарби „за които човек може да си помисли“, и нито една по-малко. Можем само да се досещаме с какво внимание е обсипвано единственото дете до шестнадесетата си година, особено след прокобното предсказание. Не зная как е било в приказните времена, но и днес не малко родители са убедени, че тяхното дете е най-умното, най-доброто, най-хубавото. Поставят го под постоянно покровителство, предпазват любимото чадо от най-малките трудности и задължения. Възхищават се от всичките му явни и не толкова явни способности. Още от най-ранно детство то расте в обстановка на възторзи, похвали, на безгранично обожание. Така постепенно детето се превръща в отчаян егоцентрик, стремящ се винаги да бъде център на внимание, да бъде забелязван, да постига всичко с минимум усилия. И в същото време му се отнема възможността да се учи от собствения си опит, да придобива самостоятелност и отговорност. Понякога този модел на възпитание се съчетава и с повишени морални изисквания към детето. То чувства, че родителите му се надяват да осъществи на всяка цена техните високи претенции и несбъднати мечти. Създава се истинска кризисна ситуация – от една страна желанието да не разочароваш родителите си и от друга липсата на възможности и умения да го постигнеш.

РАПУНЦЕЛ
(или за доминиращата свръхопека)
Това беше приказката за едно момиче което зла магьосница отнела от родителите още като бебе и го затворила в една кула без врати и прозорци. Искала да я скрие от всички на света, за да обича само нея. Магьосницата се качвала в кулата по дългите коси на момичето, докато по тях започнал да се качва и местния кралски син… . Изобщо също известна история, която за съжаление често се случва и днес. Не са рядко родителите които за да запазят децата си от лоши влияния прибягват до помощта на цяла система от постоянни забрани и ограничения. Налага се контрол на „всяка крачка“, постоянно наблюдение и дори унизително следене. Постоянните забрани, невъзможността да вземаш собствени решения объркват детето, създават у него впечатление, че на другите всичко е разрешено, докато на него всичко е забранено. И както при случая със Спящата красавица, не му се оставя възможност да придобие собствен опит, разумно да се ползва от свободата си, не се приучва на самостоятелност. Като логично следствие от всичко това е „бунта на юношеството“, когато в стремежа си към свобода, децата разкъсват всички родителски забрани и се насочват натам, където всичко е разрешено – т.е. към уличната компания. Друг вариант на този „възпитателен“ модел е създаването на пречупен, без инициативен и несамостоятелен човек, залепен „за полата на майка си“ и обречен на самота. Но за това вече стана дума.

МАЛКАТА РАЗБОЙНИЧКА
(или за формалния контрол)
Вероятно си спомняте, че в приказката на Андерсен „Снежната царица“ има една малка разбойничка, която дава на Герда своя елен за да стигне до двореца на Снежната царица. Помните и начина по който я възпитаваше нейната майка и как се отнасяха двете помежду си. Тук не става дума за пълно отхвърляне на детето от страна на родителите – не нахранено, необлечено, живеещо при тежки битови условия (макар, че и това се случва), а по-скоро за липсата на внимание, грижа и подкрепа; когато родителите се отнасят крайно формално към задълженията си. Детето чувства, че е в тежест и възрастните биха се радвали да се отърват от него. Бързо се научава да заобикаля формалния контрол. И както при Малката разбойничка то скоро заживява свой собствен живот. За съжаление най-често свързан с асоциалната компания, безделието и скитничеството.

ХЕНЗЕЛ И ГРЕТЕЛ
(или за жестокото отношение)
Помните как се отнасяха към двете деца тяхната мащеха и после злата вещица от приказката. И днес за съжаление все още се случва подобно отношение на родители към децата си, макар, че по-рядко се проявява открито, под формата на постоянни побои, унизителни наказания или прогонване от дома. Днес жестокото отношение не се забелязва от страни, защото се изразява в пълно духовно безразличие, към детето и другите членове на семейството. Създава се обстановка където напълно липсва взаимна подкрепа и топлина и всеки сам се грижи за себе си. Това може да става без скандали и побои, но нанася не по-малка рана в душата на детето. Такъв начин на възпитание засилва детската агресивност, желанието за отмъщение, способства за развитието на садистични наклонности и психопатия.

ДА ПАЗИМ МАЛКИТЕ ПРИНЦОВЕ
Да ги пазим и то най-вече от себе си, от нашите слабости, емоции и неврози. Да не правим детето отдушник на собствените ни проблеми. Ако отношението ни с него са изградени от постоянно недоверие, конфликти и заплахи, то ще ги напласти в себе си и те ще му тежат през целия живот като ненужен баласт. Помните ли какво казваше Владимир Леви: „Детството трябва да бъде подготовка за зрелостта, но не и за сметка на самото детство“.
Да ги пазим от нашето приятелство. Да, и от него. Няма по-голям мит от това да искаме да бъдем приятели на детето си. Нима не ни стига факта, че е наше дете, та искаме на всяка цена да го направим и наш приятел. То не може да бъде и двете. От приятеля искаме подкрепа, помощ, всеотдайност, но не отнемаме неговата независимост. А детето е зависимо от нас и докато се нуждае от нашата подкрепа, от нашия опит, не може да ни даде приятелство. Прекалената близост води до зависимост и бъдеща незрялост.

ПРАВИЛАТА НА РОДИТЕЛСТВОТО
Те са безкрайно много и всеки често сам ги преоткрива, но нека се опитаме да посочим основните:

Първо правило – ДОБРОЖЕЛАТЕЛНОСТ – нека се интересуваме повече от това което изпитва нашето дете когато се радва или тъжи, когато успява или не; нека проявяваме повече топлота, загриженост и подкрепа.
Второ правило – ОБЩУВАНЕ – нека се научим да изслушваме детето си и да се мъчим да го разбираме по-добре. Тогава ще знаем какво и как да му кажем за да ни послуша.
Трето правило – РАЗУМЕН КОНТРОЛ – да влияем и контролираме детето си съгласно тези норми и правила които ние самите спазваме . Ако искаме от детето си повече, нека първо сами се научим на него.
Четвърто правило – ВЪЗРАСТНОСТ – да се съобразяваме с възрастта на детето, с нивото на неговите умения, опит и интелектуални възможности. Нека съобразяваме подходите и изискванията си с това.
Тези правила са като правилата за движение по пътищата. Спазваме ли ги, добре сме и ние и нашите близки. На пръв поглед е просто, но както не можем да се научим да караме автомобил, ако не седнем в него и не ни покажат как става това, така не можем да усвоим правилата на родителството, ако само сме информирани за тях. Не е достатъчно да ги знаем, трябва да ги УМЕЕМ. А за това се изисква специално обучение. Лошото е,че у нас никой не го прави, макар че има хора които се опитват. Училищните психолози например… . И никак не е трудно, стига да не се боим да се учим от старите приказки.